Неделен пътепис

Закъснях. Точно с половин час. "Да ти е за урок" - прокоментираха някои_хора. Подред:

Излязох от къщи само с няколко минути по-късно от планираното и изпуснах автобуса. Следващият дойде след половин час(!). Добре, мислех си, все още има шанс, поне шофьорът слуша нормален поп, не чалга... Обаче и попът не води до добро. Човекът се замечта, отнесе се и кара така, сякаш е забравил, че има и педал за газта. Естествено, изпуснах и трамвая. Измъкна се под носа ми. Като казвам "измъкна се", имам предвид бавно и тържествено, но със затворени врати. Изпуснах го. А следващият изпусна пътниците си.
Вися си аз на спирката и се озъртам за такси. Но всички таксита - заети! Пазарен ден, народ, суетня, клаксони, свадби... Няма такси! И маршрутки няма. Разгеле, трамваят. Едва-едва пъпли. Ясно, казвам си, и предишният така - нещо по релсите, уж скоро ги ремонтираха, ама...
По едно време ватманът спря насред пътя и слезе. Обърна стрелката на релсите от НАСРЕЩНОТО движение. Ама точно сега ли трябва да се прави на интересен, бе боже! Отидоха още 3-4 излишни минути! Де да беше само това. На следващата спирка младежът измърмори: "Ако обичате, прехвърлете се на следващия трамвай". Хората наоколо замряха като заек в светлината на фарове при нощен лов. Да не забравя да спомена, че хората са предимно, преимуществено и основно в много пенсионна възраст. Та на ватманът му се наложи да повтори, ама не твърде убедително. Реших, че по-зле от това не може да стане и слязох. След около 5 минути се появи следващата мотриса и спря на повече от пет метра от спирката. Ватманката си събра багажа, отвори предната врата и слезе. Някой нещо я попита и тя отрони: "Ами да, качайте се".
Благодаря за поканата. Бях близо, качих се. За останалите "изпуснати" нещата продължиха доста по-дълго. В края на краищата който успял, преборил се да се качи по-бързо, избутал някого, седнал... В даден момент на останалите в първия трамвай убедително им бе разяснено, че трябва и те да минат по същата процедура... Както и да е, и това се свърши. Първата мотриса отиде на... някъде си  (вие какво си помислихте?), а нашата чинно се придвижи до спирката и си изчака предвиденото по разписанието време. Поглеждам - ами той ватманът същият, от предишния трамвай. Чудеса превелики. С градския транспорт.
Та стигам благополучно до местоназначението, а там вече няма никого. Не, не беше така - народ бол. Ама който ми трябва, го няма. Не са му издържали нервите, сигурно. Като не се сетих да му поискам телефонния номер, така ще е.
Обаче, нали някои_хора имат моя номер, звънят и предлагат: "И така, и така си там, разходи се до Бялата вода, ако искаш". Защо пък да не искам - тръгнах. След половин час, пламнала я от слънцето, я от яд, се разхлаждам със студената водичка и сядам да поема дъх. А горе - тарапана! Не е за разправяне. До мен сяда едно симпатично бабе: "Колко е часът?", отговарям, "А, то има време - казва бабето. - Мога да мина през Владая. Вие не искате ли да дойдете с мен?". Е, като е гарга, рошава да е. Пък и чувствата ми към градския транспорт още не са се изпарили напълно. Тръгвам.
По пътя си разменяме някоя и друга готварска рецепта. В интерес на истината, бабето не прекалява с разкази за внуците. Спира се да бере бял равнец, обяснява ми за какво се препоръчва (не питайте, не помня).  Аз се наслаждавам на полянките, на слънцето, на цветенцата. Има нещо от детството . Във въздуха. Пак във въздуха има и летящи твари от различен калибър, с различен тембър на жужене. И пак във въздуха се появи една такава специфична миризма. На краварник. Не, не било краварник - стигнали сме до Конната база.
И точно тогава телефонът ми звънна, защото някои_хора се притеснили, че се бавя. "Ами - обяснявам, - тук съм с една мила госпожа, на път за Владая..." Сещате се, че бях обвинена в излишен авантюризъм - по непознат за мен маршрут, с непознат човек... То-о, като си помисли човек, накъде бях тръгнала? Ама нейсе. Е те това било то авантюризъм - да правиш компания на непознато бабче, докато то си бере билки. Така де!
Съжалих за това, което съм направила. Че не си взех фотоапарата, разбира се. Защото Владайска река... Ама не очаквайте от мен да ви разказвам. Не съм Алеко. Който иска, да отиде да я види.
А междувременно бабето ми разкри една пазарна ниша. През зимата тя, мъжът й и внучетата излезли на разходка по тия места, седнали на една от дървените маси и извадили термосите с чай. Появил се самотен турист, присламчил се, почерпили го с чай. Най-неочаквано самотникът извадил папка с листи и започнал да чете. Политическа агитация и пропагада. Бабето се опитало деликатно да отклони опитите на непознатия да им промие мозъците, но не би. На нея й писнало и безцеремонно го прогонила. "Е, какво. - казал натрапникът. - Само с един чай ме почерпихте. Хората пари ми дават за тая работа." Мъжът на бабето й казал, че е била много груба...
Минало не минало време, бабето минавала със своя позната покрай ВИАС. Видели въпросната личност. "Знаеш ли го тоя? - попитала познатата. - Досажда на студентите с някакви политически речи и те му дават пари, за да се отърват".Бизнес идея си има човекът.
Интересна авантюра. Е, със сигурност не толкова, колкото би била... Но не беше зле.