Невролингвистичен сеанс

Като бях малък, както всички деца, често си мечтаех за бъдещето. Дълги години все си мислех как ще бъде изглежда "то, бъдещето" и никога не можех съвсем  точно да си го представя, макар редовно да го  рисувах в мечтите си. Бях пълно дете, като съвсем малък и често си играех сам. Сетне, пак ми се наложи да мечтая-мечтите идват, когато реалността те яде и не можеш да си представиш как да я промениш. Мечтаех на вишката в дългите наряди, брулен от вятъра, студа и самотата, за един илюзорен образ, който да ми върне за изгубените в теглила дни на най-силната ми младост. Естествено се виждах красив, в блестящ масленозелен костюм, притежаваш всичките красавици, всичките лъскави возила, слава и суета на света. Големи амбиции, няма що. Няколко унили десетилетия затлачиха дъното на реката с толкова тиня, че водата й трудно се раздвижваше. Всичко се роди отново преди седемнайсет, сетне повторно преди други десет. Още на първия път приех, че „ то” ще бъде доста мътно, но не предполагах, че ще е тъй гнетящо и до безнадеждност унило. Не можех да предвидя, че между концентрирания мрак на най-сетне отишлите си десетилетия и гадния фалш на днешния ден ще съм принуден отново да чакам и се надявам на мечтателните минути по Коледа - тъй невероятни и кратки, които ще ни дадат надеждата за чудо и празничност. Или да спечеля от тотото и тогаз... Или отново да емигрирам и се рефрешна на чисто-оо, тогава всичко ще е ОК, нали..
 Признавам, имах наивността да си въобразявам сетне, че кръвта на живото тяло може да пречиства организма, без да го докара до сепсис, да филтрира всички нечистотии с естествените сили. И ако реката тече буйно-така, както силата на мечтите ни, ще отнесе настрани камъните и клечките. Но беше ми страшно да видя как те изплуваха над кръвта и се отложиха до стените, как застанаха по течението й и я отбиха..
И все пак това " днес" - онова същото, за което си мислех в продължение на години, в действителност беше по добро от моето във войнишкото въображение. Просто ни е трудно да го приемем, неоценявайки, че инак реалността би била трагична, защото в мечтите си ние никога не отчитаме цената, която бихме заплатили за него. И така: не ни остава нищо друго, освен да го извисим и пречистим, докато цената, поискана за желаната съдба най-сетне се приеме от синца. И кога ще стане тая? Животът си отиде като пясък, докато се надявахме да го задържим със стиснати пръсти.
Не, не бива да проявяваме милост към прецаканото ни минало. Трябва да бъдем безпощадни към неистините, към полуистините, към неправдите; да бъдем, ако е нужно, дори жестоки към самите себе си. Да умеем да си казваме всичко, без уговорки: да отделяме доброто от злото и наричаме нещата с истинските им имена. Но уви-малцина са готови дори и на тази цена да имат „днес”. Всуе на свещите, запалени по площадите на София, през бденията с отец Събев.Те не могат - със своята светлина - да озарят отровения въздух около нас, за да се видим - значи самите ние трябва да се запалим. Може би тогава факлите на телата ни или топлината на неизгорелите ни мечти ще ни помогнат да преодолеем мрака. Ще бъде толкова светло. Сънувам тази гледка от десетилетия. Наистина, никак няма да е лесно.И отеца Събев отдавна го няма, зает да пише сценарии,  а и друг Данко се не види. Пълно е с ЛъжеИвайловци. Все пак, всичко зависи от нас... Дали. Или овреме при отеца, да мием чинии нейде ъброуд...Край на сеанса.
Прочее, Честита Баба Марта. Здраве и успехи на синца!