Не съм кардиолог

Похвалих ли се, че вече съм на юг, но нещо не ми е южно?

Е, значи е време да се обясня /не в любов/. Значи уведомявам ви, че вече съм на юг, най-официално.

Като тръгнах на юг и Перун ми хвърли една гардушка, а аз се направих, че не разбирам намека и продължих напред. До Солун валя, а като стигнах до така известната Олимпийска ривиера имах усещането, че зимата не е свършила – студ, та студ. Не обърнах особено внимание на тези подробности, независимо, че съм наясно кои са ми комшии – олимпийските богове имам впредвид. Съвсем непредвидливо реших да не обръщам внимание на комшулука, а ония Зевс като се разсърди и през ден зареди светкавици, гръмотевици и дъжд, та дъжд. В някакъв момент почнаха да прииждат чехите и слънцето пекна – два дена по ред жега, та жега – не се дишаше. Взеха да ме питат защо е така, аз учудено ги гледам и им викам:

• Бе, вие кога ще разберете кой живее на оная планина дето всяка сутрин я снимате? Вземете прочетете два реда митология и да ви стане ясно вече кой кой е по домова книга на Олимп.

  Не ме разбират щото и моя чешки е като тяхния български – чужди езици....

  С чехите както и да е... Обаче тръгнаха сърбите. Всеки ден по един автобус и всичките не знаят къде се намират, а по-лоши от идващите с автобуси са идващите с лични автомобили на свободна консумация, защото ако им се паднат два дена по ред без слънце веднага си вдигат куфарите с месаците и хващат пътя към дома да си пържат пръжките в домашни условия.

  Та преди няколко дни се появява един такъв сърбин в съседния хотел. Веднага ме викнаха да се разправям с него – т.е. да превеждам, т.е. да се пазаря. Хубаво. Викнаха ме, отидох. Ама като тръгна един разговор – собственика на хотела ми обяснява колко струват стаите, а сърбина ми обяснява колко е богат,а и аз каква съм хубава и аз като знам каква съм убавица веднага ми зазвъня едно гадно звънче в мозъка, което и сега блъска в една тоналност – на тоя му трябва български паспорт, на тоя му трябва паспорт за ЕС-то иначе защо ще ме харесва толкова? Както и да е прекарах два дена в скътаване да не го виждат очите ми, обаче и това не може да е вечно и вчера се засякохме на улицата. Направо ми се прииска да се родя отново и в новия си живот да съм шампионка по бягане на дълги разстояния, ама това на този етап ми е невъзможно, така че трябваше да се срещнем очи в очи. Казах едно „Добро утро“, нали съм добре възпитана в лицемерни ценности и се замолих да няма продължение на разговора, ама когато човек няма късмет – няма късмет и разговора се заформи.

  Той каза:

• Ти ми разби сърцето.

  Аз се правя на не разбрала и му отговарям :

• Кое сърце?

  А той:

• Моето сърце.
• Аааа, товоето... е, щом не е моето какъв е проблема?
• Ами ти ми разби сърцето... – вече ми го повтаря и учудено и ядосано, защото откри, че не го отразявам, нищо че на пазарлъка ми се похвали, колко е богат, красив и неотразим...
• Е,  аз сега какво да правя като не съм кардиолог.

  Врътнах се и почнах да мета, а тоя ми вика:

• Ми трябва да измислим нещо.
• Е, аз няма нужда да мисля, веднага мога на направя нещо.
• Какво?
• Хвърли парчетата на земята и ще ги замета.

  За две минути беше безсловесен, а после попита:

• Ти имаш ли сърце?
• Не знам, но ти имаш неповторимия шанс да разбереш.  
• Бе ти какъв човек си?
• Съседка съм на олимпийските богове от 15 години насам. И не се напъвай да мислиш по въпроса, отговора сам ще дойде при теб....

Погледна ме мъдро и неразбиращо, а вечерта излезе такава буря, че като седнах и се замислих все ми се въртеше мисълта около комшиите на Олимп. Не може някой да се габарка с мен и да не го удари гръм, градушка или проливен дъжд.

Затова от сега нататък AVE didif и това си е.

П.П. Нали си спомняте, че бях обещала ксенофобски текст....