Насилието, децата, семейството, училище...
Пиша, защото темата наистина ме вълнува, далеч съм от мисълта, че изказвам професионално мнение. Не. Това е просто чувството на един наблюдател, което искам да споделя.
За този проблем се дискутира много. Имаше и предавания по телевизиите, и публикаций в пресата. Това е необходимо. Години наред се избягваше да се говори за домашното насилие. Дори и сега се смята, че темата е деликатна и аз не съм чул родител да е осъден заради това, че е пребил детето си. Или мъж, който е пребил жена си? Не много отдавна, полицай пострада при опита си да предотврати семеен скандал, т.е. да спаси жената от побой. А такива случаи има много, комбинацията от алкохол, наранено самочувствие, неуспехите, било в работата или пък в секса, накрая избиват под формата на насилие над по - слабия. Какво става с децата израстнали в тази среда? Защото родителят, това е първия, най - важен фактор от възпитанието на децата. Много след това са учителите, приятелите и т.н. Никак не е случайно, когато говорим за първите 7 години.
Е това, което става го виждаме. Казват, че агресията в подрастващите била нарастнала. Без значение на пола. За по - лесно обвиняват за това учителите. Нали всичко става в училището. Ами къде да се случи като децата прекарват много голяма част от времето си там. Там се събират всякакви деца. Абсурдно е да се смята, че учителя може да влияе върху възпитанието на едно дете. Това е работа на родителя. Има някакво значение, предполагам, фактора кино, игри и т.н., но едва ли е толкова голямо.
А родителите? Мисля си, колко от двойките стават добри родители. Как се оценява това. Само парите ли са мярка - богати родители - добро семейство? Глупости.
Струва ми се, че домашното насилие и това в училище са тясно свързани. Адекватни мерки, като че ли, за сега няма.
За този проблем се дискутира много. Имаше и предавания по телевизиите, и публикаций в пресата. Това е необходимо. Години наред се избягваше да се говори за домашното насилие. Дори и сега се смята, че темата е деликатна и аз не съм чул родител да е осъден заради това, че е пребил детето си. Или мъж, който е пребил жена си? Не много отдавна, полицай пострада при опита си да предотврати семеен скандал, т.е. да спаси жената от побой. А такива случаи има много, комбинацията от алкохол, наранено самочувствие, неуспехите, било в работата или пък в секса, накрая избиват под формата на насилие над по - слабия. Какво става с децата израстнали в тази среда? Защото родителят, това е първия, най - важен фактор от възпитанието на децата. Много след това са учителите, приятелите и т.н. Никак не е случайно, когато говорим за първите 7 години.
Е това, което става го виждаме. Казват, че агресията в подрастващите била нарастнала. Без значение на пола. За по - лесно обвиняват за това учителите. Нали всичко става в училището. Ами къде да се случи като децата прекарват много голяма част от времето си там. Там се събират всякакви деца. Абсурдно е да се смята, че учителя може да влияе върху възпитанието на едно дете. Това е работа на родителя. Има някакво значение, предполагам, фактора кино, игри и т.н., но едва ли е толкова голямо.
А родителите? Мисля си, колко от двойките стават добри родители. Как се оценява това. Само парите ли са мярка - богати родители - добро семейство? Глупости.
Струва ми се, че домашното насилие и това в училище са тясно свързани. Адекватни мерки, като че ли, за сега няма.
BgLOG.net
· 20.11.2023
· arebemagare
Голям процент от родителите, смятат че тяхното внимание към детето се изчерпва с:
- Вечеря ли?
- Как беше днеска в училище?
- Написали си домашното? Изпитваха ли те по нещо? Добре.
...
Абсолютно съм съгласна, че фактор номер 1 при възпитанието на детето са неговите родители или тези, които са приели да го отглеждат. Ето защо е важно родителството да бъде добре обмислено още преди желанието за създаване на деца. Вероятно има някаква взаимовръзка между начина, по който самият родител е бил възпитаван от своите родители и възпитанието прилагано към детето от неговите родители. Вероятно, но не съм сигурна. Ако аз съм била бита или малтретирана в семейството си, то ще проявявам ли насилие към собственото си дете? Ако моят съпруг е израстнал без баща, това ще го лиши ли от възможността да бъде той добър баща? Не, не мисля.
Тогава как се учим да бъдем добри родители? И въобще учим ли се или всичко е комплекс от унаследено и придобито? Вероятно и двете, но имам надеждата, че ако се прилага по-широка образователна програма за успешно родителство, ако се говори повече за тези проблеми и се търсят начини за разрешаването им, то положителни резултати ще има!
Много актуални въпроси повдигаш, Иван-Ангел.
Точно поради тази причина, смятам, че е необходима помощ от педагози. Та нали педагогиката е наука за това. И то доста сложна при това. Само, че това са проекти, които се нуждаят от финансиране. А в България парите отиват на други места. Но за това ще пиша в друг пост. Защото грижите за здравето, възпитанието и образованието на децата би трябвало да е приоритет номер 1 в България! А това така ли е?
Явно всичко опира да възпитание, култура и съвест, както и при много други неща, които имат нужда от промяна в нашето ежедневие. Защото, докато все още има хора, които смятат, че няма нищо лошо в това да възпитаваш детето си с помощта на някой и друг шамар, как да очакваме да няма домашно насилие?
Трябва да се мисли ежедневно за болката и мачкането, което родителят оказва върху психиката на детето... Всички бъдещи извращения в живота му почват оттам.
То не се ражда извратено, тое чисто сладко бебе. Извратените кретени-родители с бой, мъчение и извращения го правят такова.. Колко жалко, че не можем да се борим срещу това, защото господата политици са на друго мнение.
...........
Да добавя и още нещо: няма ясни правила за насилието в училище. Това, което много им харесвам на американците е, че са луди на тема "борба с насилието" (разбира се, че го имат на всеки ъгъл, затова... - но нима ние го нямаме?)
Първата седмица на всяка учебна година минава в запознаване с училищния правилник и какви наказания ще има ако не се спогаждаш със съучениците си. Ако те рапортуват като насилник - ще те мъкнат по педагогически стаи, ще разговарят разни counselors с теб... Помните случката, за която ви писах миналата година с Калоян (За разликата между Колорадските и Българските училища)...Много са стриктни и няма значение чий син си. Резачката е за всички. Ето в това съм влюбена.
Същото е на пътя - ако нарушиш Закона за движение - резачка! А да не говорим ако си пил. Ама тя била Даяна Рос, той бил Джак Никълсън - присъда и обществено-полезен труд. Няма примадони, няма губернаторски синове.. Не че не се опитват да го потулят или да им се размине - но пресата раздухва всичко до небето и татето предпочита да му накажат синчето, вместо да му духнат под опашката...
А да се скараш на датето си на публично място - забрави! Ние с Жорката понякога повишаваме тон, защото Траяна се лигави и мрънка страховито, когато реши да е гадна... Но тук следят за това - в смисъл, обществеността следи. Ако ме чуят в магазина да й говоря остро - веднага лелките почват да ме наблюдават. Ако я хвана за ръката и я дръпна към мен, защото искала да си върви сама - почват да ме преценяват ... това сега насилие или не. И изглеждат сякаш са готови да реагират някак...
Виждала съм в хипермаркет как идва охраната при баща, който се караше на малкото си момченце. Ама бащата беше прав да му се кара, защото то беше легнало при напитките и човекът си изкара акъла, защото не можа да го намери. Показаха му детето хора и той го разтресе здраво и тонът му не беше от най-веселите. Трябваше, обаче, да се обясни, иначе охраната ще извика полиция. А човекът беше загубил цвят на лицето...
Ако те чуят вкъщи да крещиш, със сигурност ще те рапортуват, че системно има насилие в дома ти...
Как, обаче, някой да се заинтересува при нас , когато полицията ти казва, че това е домашен спор? Гадно, мноооого гадно... И на никой не му пука...
Когато тук пуснат педофил от затвора, веднага съобщават на квартала, че там ще живее този и този. И хората са наежени, протестират, и го принуждават живота му да стане черен и евентуално да се премести.. Но всичко се знае - какво е направил, колко години е лежал... Ето това ми харесва. Не харесвам тъпите люде тук и глупавата им надъханост. Харесвам начинът по който законът работи за всички. Разбира се, че не може всичко да е идеално, но виждаш налице положителните резултати.
А при нас в Бг е като хан - ако искаш да убиеш или изнасилиш някого - окей, заповядай. Забавлявай се, особено ако имаш силни на деня другари...
А, аз тази вечер направо бях проверена за написаните от мен думи, защото когато отидох да взема сина ми от детската градина ми стана ясно, че ще имаме проблемно прибиране към дома с него. Още в детската градина започна да се държи предизвикателно, непочтително и агресивно към мен и друго дете, което беше в съблекалнята. В метрото се разсърди, че не му сглобих една играчка от шоколадово яйце и ми удари шамарче. Когато пък излезнахме от метрото той се отскубна от мен и разсърден, че не съм му купила пица хукна напред към движението. А, много добре знае, че трябва да върви до мен и за предпочитане да ме държи за ръка докато пресичаме улицата. Знаете, че в БГ дори и на пешеходна пътека рядко спират. Отделно ми каза, че не ме обича, че не иска с мен да си ходи и т.н.... все в този дух.
С две думи - сина ми си разтовари напрежението от детската градина върху мен, а по-късно ми каза, че са гледали Том и Джери. Ето тук ми стана ясна картинката и още в понеделник ще обсъдим с госпожите гледането на това филмче от децата. Всъщност аз ще говоря за влиянието, което оказва тази анимация върху Бобо. Филмчето е пълно с множество сцени на агресия и определено не е в домашната ни фонотека.
Но, идеята ми бе да спомена, че бях провокирана да се развикам, да дръпна Бобо за ръката, да му размахам пръст и да се опитам да го вкарам в статуквото прието на обществено място. И наистина го хванах рязко за ръката и го спрях, когато се бе запътил към движението. Хванах го здраво, така че да не може да се отскубне (не че не опита :-)) и започнах да му говоря назидателно с повишен тон. От минаващите покрай мен никой не се впечатли от нашият разговор на висок глас, нито пък ме погледна. А, аз все пак имах основание да се скарам на сина си, още повече, че той прояви неподчинение към наша уговорка по подобен на този сценарии случай, в който ми обеща, че в опасните участъци ще върви до мен. И все пак, от мен се очаква (не от него) да проявя повече самообладание, въпреки че наистина ми бе трудно да овладея ситуацията с двете ми деца. :-)
Благодаря, Деси, за топлите думи. Представям си какво си преживяла днес. Макар и горещ привърженик на ненасилието, аз си позволявам шамар или дърпане на ухо, защото съм твърдо убедена, че понякога „влагата от случилото се”, ще е по-полезна от само "дискусия"...
За мен винаги насилието е било свързано с психическо издевателство над детската личност. Принципът на системно унижение, стрес, побои или дори само незаинтересованост и всякаква липса на обич травмират ужасно малките хора и всичките им изкривени реакции като възрастни са вследствие от това.
Много важно е детето да знае, че е много обичано и обгрижвано, но че има неща, които са недопустими и се очаква то да не ги прави – като например да тича към колите или, не дай си боже, да пресече без разрешение. Или да отиде някъде само, докато никой не знае къде е.... Може би съм крива някаква, но аз удрям шамар и обяснявам колко много го обичам и как не искам да прави това никога, никога повече, защото ако нещо се случи с него не мога да го преживея. Защото много го обичам и то го знае.... Малко "с едната ръка шляпвам, с другата галя"... Все си мисля, че улучвам дозата, защото резултатът засега е положителен, но кой всъщност знае. права ли съм. Няма училище за родители, учим се на първите и с опита му е майката, май... Сигурно звучи криво, но за мен е право.
А си мисля, че твоят Бобо не е бил повлиян само от Том и Джери. Неминуемо страхът от бъдещото бебче го тревожи непрестанно, макар и да не говори за това.
Калоян беше на 6 години, когато забременях с Траяна и усещах, че е много напрегнат – идва конкуренцията, един вид. И беше много сладък – ту се напъваше да ми помага и дори ми носеше по-леките торби с покупки от съседния магазин, ту мълчеше по час-два намусен... После ме удушаваше от прегръдки, а след това ме молеше да изляза от стаята му, защото искал да остане сам... Пълен шах!
Трябва много да си говорите сега с него и да му казваш колко е важен за теб и колко много неща си научила тъкмо с него, за да ги приложиш и върху бебчо. Че ако не е бил той, е нямало да знаеш нищо за това какво е да си майка и как винаги той ще е първият учител за теб. И колко ще разчиташ той да ти помогне и да те научи как да обичаш бебчо, защото никой не знае как, и се учи... И той да ти показва как се обича малко бебе и ти ще слушаш съветите му... Разни такива, в тоя дух.
При Калоян работеше безотказано и той беше готов на всичко. После станаха малко здравословни катаклизми с бременността ми, но оцеляхме с Траяна, и Калоян, който беше изплашен до смърт какво ще стане с мама и сестричка, беше готов на чудеса, само да останем живи и здрави... И хвърли цялата си любов да ме учи на любов. А аз му благодарях и казвах, че направо без него ще съм загубена.... И до днес сме така. Винаги трябва да имаме лични 10-тина минути прегърнати в разговори, обикновено преди заспиване. Не може без това и ме преследва, докато не се прегърнем и не си кажем какво ни е на сърцето, а е на 12....
Т.е. идеята ми е, че трябва още от сега да е абсолютно сигурен в себе си, че винаги ще имате някакво време един за друг, лично ваше, по възможност различно от онова преди лягане и гушкане – някакво друго време от деня за игра, като някой друг поеме бебчо. Тоест, колкото и да разбира, че ще си много заета в следващите месеци – това съвсем човешко егоизъмче трябва абсолютно да се задоволи, за да е сигурен, че занапред мама ще има време за него.
Ох, ти си ги знаеш идеално тия неща, но аз да си кажа моята версия... Защото този ужас в душата му е невероятен. Калоян не говори много за страховете си, но веднъж ме попита "дали няма да харесам бъдещото бебе повече – ако то е по-красиво и по-умно от него"? Аз му казвам, че никой не може да заеме неговото място в сърцето ми, а той ме пита "откъде знам колко голямо е всъщност сърцето ми и колко точно ще обичам братчето/сестричката му"?
Тревожат се и това ги прави агресивни. И понякога реагират остро за смешни поводи – насъбира се емоция друга. И ако учителката в градината, с която много се обичат, е леко отнесена от свои проблеми и е била леко „отсъстваща” от вниманието към тях – веднага наслагват страховете си с факта, че ето и тя, учителката, вече си е харесала някой друг повече от тях, точно както ги чака и с бебето, и те вече са тотално низвергнати... И разни такива щуротийки в тия малки главички.
Целувки на Бобо и ще чакаме вести за общи грижи по бебенце! Стискаме палци!
Съжалявам, че не мога да покажа и резултатите от нея и какви отговори някои деца и тинейджъри ми дадоха от първа ръка.. но тогава ми стана още по-ясно какви неща стават зад стените на училището и колко много родители не си дават сметка какво става в душите на децата им..
Ако някое дете тормози друго в училище и родителят бъде уведомен, едната реакция на родител е от рода :
"А така, маминото, само така, няма да им се даваш" - и го поощрява?!... Другата е:
"Не ме занимавайте с глупости".
До колкото си спомням говорих с деца на 11, 13 и 15 години... Все едно голедаш на човек как му се развива мисленето и в какви различни посоки поема. Бях поподнала на едно много симпатично момче, в 7 клас беше и то просто си личеше, че е доста скандализирано от насилието и уплашено. Спомена за някаква случка, на която негов приятел е станал свидетел... Негови съученици пребили пред него някакво друго дете жестоко и дори му била счупена ръката... След тази гледка детето, което видяло всичко и било само страничен наблюдател престанало да се впечатлява повече от такива неща. Седмокласникът ми каза, че приятеля му от тогава възприемал насилието, побоя и тормоза за съвсем нормално и в реда на нещата нещо... а дори понякога и той самия посягал...
Някой път ще гледам да си издиря материала и ще ви го постна, на мен ми беше доста интересно да видя как разсъждават... тези, които не удрят контра на въпросите ми де, защото имаше и такива, които не казаха каквото мислят, а каквото смятаха, че трябва да кажат.
И тук, малко в страни от темата...
Еми как да не се възхитя на такива родители като Таничка!!! Много ми напомнят на едно друго семейство от Нови Пазар, където просто родителите бяха един път и възпитаваха прекрасно децата си.., които хем имаха респект и то доста голям от тях, хем бяха обкрижвани с много любов... Не знам как да го обясня, ама един ден, ако ставам майка искам да бъда като една кака Нели от Нови Пазар и като Таничка например :) Много малко семейства са ми направили такова впечатление и ей богу шапка им свалям, мен самата доста ме притеснява един ден как ще се справя с тази роля на майка, защото кой каквото ще да разправя, работа, кариера, пари и бла бла, моята основна мисия в живота е да направя човек... Нямам предвид само да го родя...
Кекличка, никой не е цвете, нали знаеш? Опитваме се да улучим посоката, както ни идва отвътре, обаче все си някак носен от вятъра. Знаеш теоретично какво гониш, обаче винаги се чувствам някак напосоки... И уж ние направляваме волана, а понякога децата те изненадват с мисли и чувства, които дори не са за годините им...
Жалко, че тъкмо децата страдат най-много и най-често... Имаме приятелка-полицайка, която работи в една от от пловдивските педагогически стаи. Тя е много фин човек и се отнася много присърце към всичкото нещастие, с което се сблъсква. Споменавала ни е за невероятни случаи, когато не можела да повярва, че срещу нея стои дете на 12-13-14 години, толкова наранено и уморено от живота е... Белези, наркотици, проституция - тя казва, че често не може да спи след разговорите с тях...
Разказа ни за момиче на 13, немалцинствено българче, бяло и хубаво, което се занимава с проституция. След многократни разговори, то започнало да говори по-нашироко – човекът, който го „въвел в занаята” била мама... Мама е разведена, има само някакъв много стар дядо, който не съвсем на себе си, така че мамата си прави каквото си иска, защото кой ще й дири сметка и по кои закони точно - бог високо, цар далеко... Приятелката ни поискала помощ за момичето, но всичко е временно - така или иначе мама има правата над нея... А някои колеги-полицаи казали: „номер, мотае те малката с брътвежи, не виждаш ли, че се кефи да го работи това..” Така че, всичко е много нависоко и надалеко...
Мисля, че вече има разни подслони за жертви на домашно насилие, но на мен ми изглеждат повече като за възрастни – не мога да си представя как едно дете ще забегне от къщи да дири помощ в подобен подслон. За колко време и какво после?
А и децата никога не губят вяра, че „нещата все ще се оправят някой ден, и мама/татко ще разберат как да ги наранили, ще се вразумят и животът ще стане хубав...”
Не бях мислила в посоката, че Бобо се страхува от идващото бебе, но и аз съм чела, че е така. Той (Бобо), както и ти споменаваш въобще не ми говори или дори намеква за страховете си, дори обратното - демонстрира очакване, нетърпение, загриженост, ентусиазъм към появата на новото бебе. След като направихме ремонт на детската стая той се отказа да спи повече в детското креватче, защото било бебешко според думите му. Когато влизаме в магазин, той иска да купим шише и биберон за бебето. Сред децата разказва, че ще става батко. И все такива индикатори, на пръв поглед - позитивни. :-)
А зад това четири, почти пет годишно момченце, което е много любознателно, контактно и с характер, всъщност се крие и едно изплашено момче от идващата промяна. Ще работим още, за да му дадем нужната сигурност и утеха! :-)
Аз може би изхождам от там, че моите родители никога не са си позволявали нито плесница, нито дърпане на уши, нито каквото и да е. Има само един случай, който съм го запомнила и все още помня, не помня повода, помня само реакцията и чувството ми за ужасеност и недоумение...
Естествено, че не може да се сравнява един шамар със системен бой и психически тормоз, който води до трайни увреждания у децата... И че все още не ми се е налагало да възпитавам дете, макар да осъзнавам колко отговорна и сложна задача е това. Надявам се да успея да намеря верния път.
Ох, абсолютно права си, Катрин! (нашата дъщеря има приятелка с твоето име в класа и го произнася много сладко като Ке-фъ-рин, ама със здраво "фф" посредата...:))
Няма нищо невинно в дръпването на ухото, нито в шамара - всеки е наясно с това. Те са посегателство върху неприкосновеността на нечия друга личност и няма нормално извинение за това. За жалост, теорията не винаги може да се покрие с практиката, т.е. животът в реалните му измерения. Много бих се радвала да можеше всичко да се решава някак от само себе си, ама не може.. Може ли обаче целта да оправдае средството?
Определено понякога предпочитам да се презастраховам с неприятно действие, отколкото да разчитам само на вербални методи, които понякога зациклят...
Точно по причината, поради която ти цял живот помниш твоя шамар или аз моите, всеки един от тях. Помня и една поредица от няколко сериозни такива - бяха поради мрежа от лъжи. Сериозна, дебела мрежа от навързани лъжи... Не искам да навлизам в подробности, но стресът от тези шамари ми остави невероятна следа. Станах патологична почитателка на истината - до такава степен, че не мога да направя нищо без то да се знае от семейството ми, или от онези, които това нещо засяга... Добре ли е това? Зле ли е това? Кой може да го определи с точност. Вероятно онези шамари са счупили игривостта и лукавостта в мен, което може да е било добро за родителите ми, но лошо за мен. Или обратното?Във всеки случай, смятам, че патологична любителка на истина май носи повече смисъл от патологична лъжкиня.. Поне аз се чувствам по-добре така. Но за друг може да е иначе.
Много е трудно да си родител. Няма излизане от "играта", няма "бутон за изключване"... Няма мърдане, няма минута самота, няма въздух без някой малък човек да мрънка за нещо. Прекрасни мигове, редом с много ежедневни такива..., и досадни, и гневни, и смешни, и радостни, и мигове, в които си прехапваш устните, за да не изкажеш точно онова, което си мислиш...
Когато премине периода на меките дупенца и памперси, и прохождане и проговаряне и тъкмо си казваш, "е, сега прилича на човече, малко ще си отдъхна", не започва следващата фаза, после следващата.. редуват се успехи и силни моменти в които си мислиш, че "ето, успях, улучих верния тон"и веднага следва удар, който най-малко си очаквал. И пак почваш да държиш ръчичката, и пак да даваш мнение..., и май така е до края на света...
Нямаш почивен ден. Имаш откраднат миг, после си плащаш за гяволъка. Ако проспиш 2 дена от развитието на децата без да си им бил супервайзър (т.е. пъдар), после ти се натриват последствията на главата. Тъкмо те убедят, че като са на 12 вече са големи и страшно искат сами, и току изскочи някоя издънка и те ти сервират "Мамо, съжалявам, явно съм много малък”, а преди ден беше вече голям...
Отстрани изглежда някак лесно, особено ако не си го минал. Което не е извинение – просто опит за изясняване.Никой не може да абсолютизира своите семейни методи. За едни работят супер, за други са пълна глупост. Вървим по силата на вътрешния си повик и се надяваме да грешим много...
И се радваме на добрите резултати, които не се гарантират от нищо, че ще се задържат в тази ежедневна битка за изграждане на стойностни хора от децата ни. А и кой може да определи кое е стойностно в тази субективна каша? За някоя мутра стойностното изобщо не е в една равнина с нашата ...
Та такива работи, Ке-фъ-рин.... Много си права и аз наистина горчиво преживявам всяко дръпнато ухо. А ухото не е малко нещо, изобщо. И много ме боли, и винаги след 5 минути отивам да се извиня и изясня, защо правя недопустими неща... С което май си плюя върху фасона, но аз така мога...
А после като видя, че е дало силно положителен резултат - не знам да се радвам ли, и по-скоро ме е яд защо разговорът отпреди ухото не беше дал същия... Обърквам се.
Затова казвам, че вървим опипом. Налучкваш всеки път. И понякога си абсолютно наясно, че не ти харесва онова, което ще направиш, но го правиш в името на бъдещата цел. Изобщо, да си родител е най-хубавото нещо на света, но и най-обърканото и трудното. Но не бих го сменила с нищо друго.
Хайде, чао, че ме чакат да уча заspace figures, vertex (Pl. vertices), facesи прочие геометрични понятия....Мъка, мъка.....:(((((