Най-дългият ден

Само лекичко усетих потреперването на леглото. Будилника на телефона се беше включил - 07:00 06.02.06 нейде из Студентски град.

Знам, че бях си навил часовника за толкова рано още снощи с идеята да си взема един душ и да поуча още малко, но безумно ме мързеше. Навих си телефона за 07:30 (замисляли ли сте се за това как казваме телефона звънна, въпреки, че телефоните отдавна не звънят или как казваме "навих си телефона", а отдавна никой не навива големите будилници).

Обаче започнах да сънувам. Не помня какво точно, но ми харесваше и просто игнорирах звъненето на телефона. Да, сънят беше хубав. Когато отворих очи вече беше 07:54. Не закъснявах, но нямаше да има време за учебна дейност.

Взех един душ (после го върнах на мястото си), облякох се, събрах си чантата и излязох от милият ми роден блок. На вън виелица, сняг, преспи, ясно е настъпил новият ледников период. Както и да е. Отивам на спирката и гледам една тълпа от около стотина студенти да чакат 280/94. Един вид изпсувах. Мразя да взимам автобуса от тази спирка, но вече бях обещал на една колежка да идем заедно на изпита.

Снега си трупаше, аз чаках Пламена и зяпах лъскавите корици на будката за вестници до спирката. Минаха няколко автобуса, тъплата съвсем изчезна, а аз замръзвах. Пламена никаква я няма. Тъкмо вдигах телефона за да и кажа, че аз на изпит няма да ходя и че ми е студено и съм ядоса... Ето я и нея, идва на сам с огромният си жълт чадър. Гримирала се нашата. Господи. Забавно.

В автобуса стандартната блъсканица. Винаги съм се чудил на Пламена. Колкото и много хора да има в автобуса тя винаги е седнала - нахална ямболийка. Слизаме на Плиска и хайде към Факултета.

Нали знаете онази приказка, че жените винаги се влачат, а мъжете вървят бързо и това е причината за не един и два развода. Да бе! Да бяхте видели Пламена как подскача из преспите като млада газела из афиканската савана. А моя милост псува и се влачи в снега. Е вината си е моя, принципно много са ми странни и леко дразнещи (ама в добрият смисъл на думата) хората, които бързат за изпит или гъмжът от енергия и жизнерадостност рано сутрин. Е Пламена е две в едно.

Влизам в моя факултет. Там съотношението мъже:жени е някъде към 1:15. Пък и хубави на всичкото отгоре... Много забавно, но отдавна не му обръщам внимание на това. Май излъгах. За това друг път.

Сядам на една пейка и започвам да си чета лекциите. Има нещо гнило, нещо много гнило, нещо адски гнило. Сетих се!

- Абе този втори въпрос изключен ли е от конспекта, че нещо не мога да го намеря?

- А вътре си е! Даже доцентката много държи на него.

Всичко би било наред, ако вече не бяхме седнали на банките и не чакахме да изтеглят въпросите за писменият изпит. А да разбира се. Падна ми се втори въпрос.

Какво съм правил в следващия един час честно казано ми се губи. Следващият ми спомен е как си предавам листите, книжката, курсовата задача и другата курсова задача на асистентката и си излизам. Ако стоя повече от два часа във факултета с мен се случват две неща:

1. Заболява ме главата

2. Страшно много ми се ходи на работа

Вече припках към автобуса, когато на входа на факултета видях една колежка. Деница ако се нелъжа, зле съм с имената. Интересното и е, че винаги изглежда недоспала. Та разменяме две приказки и тя изтърси нещо покъртително

- Ще запиша специално журналистика, ще стана адски добра журналистка и ще напиша брутална изобличителна статия за този факултет и тези преподаватели.

Права е.

Никой няма да ми върне десетките часове безумие, които изгубих в учене по този тъй забавен и лишен от практическа полза предпет по който преди малко имах изпит.

Най-накрая спокойствие - на работа съм. Всички ме гледат странно. Какво бе хора, избръснах си брадата. Вярно, че от седем месеца никой не ме е виждал гладко избръснат. Даже аз трудно се познавам в огледалото, а недна съседка при която често кисна даже ме попита кого търся. Господи.

Седнах си пред любимият компютър да отхвърля малко работа. Много изоставам със статиите за новият брой. Направо ужас. Но мисля, че ще се справя. Хубавото на средата в която работя е, че навсякъде лъха един такъв оптимизам. Много е заразителен. Оптимизъм, позитивизъм, цинизъм, мръсни вицове, псуване пред шефа, алкохолни следобедни редколегии... Леле как си обичам работата.

Добре, но реших да си погледна любимият интернет форум... Баси мамата. Пак скандали, пак караница, пак простотии... Какво имат да делят тези хора във въртуалното пространство, какво има да доказват??? Аман от виртуални герои.

Поядосах се доста, даже аз се намесих в простотиите, лудница стана. Ударих 50 грама отлежала сливова и продължих по статията си. Написах я и започнах друга. После осъзнах, че само аз и началството сме останали в офиса. Взехме си такси и двамата. Той живее в Студентски също. Колко пъти съм му казвал "Човече стана на 35 вече, а още живееш в гетото." Един ден ме зарадва като каза, че ще се мести, после се оказа, че просто мисли да си сменя кооперацията с по-нова. Някой хора просто не излизат от този квартал цял живот.

Отбих се за десет минути у един приятел и се прибрах в малката ми стаичка. Беше вече 23:00. Пуснах си Disel power на Prodigy (цял ден ми се слушаше) и мисля да си легам. Бахти деня. Струва ми се, че е започнал преди цяла вечност, а не съм свършил кой знае какво.

 

P.S. А да, на изпита имам 5.