Назад

“Пак сами
аз и ти.
Пак не спим
искам, чакам нощта.
Ще я извикам
да я попитам
Знае ли знае ли тя?
Има ли начин сега
тя да ни върне назад.”

Аз съм на 25. Е, добре де, скоро ще навърша 26. Сдухала съм се защото ненадейно ми се наложи да се върна при майка ми, да направя ремонт на детската си стая и да се науча да живея като самостоятелна единица, която вече не е част от “Ние”.
Помня 20-тия рожден ден на Деян и своя 19-ти. Единствения ден в годината, на който ние двамата сме на една възраст - 29 декември.
Пиша това на лаптопа си в хаоса на хола и на дома, който дълго време, независимо, че се мъчех да поддъжрам, беше престанал да бъде истинска част от мен.
Скоро ще бъда на 26. Усещам го почти физически - как прекрачвам от едната възраст в другата, как само 3 години ще ме делят от 29-тия ми рожден ден и огромната психологическа граница на 30-тия. Какво ще си мисля тогава? Ще чета ли поста в блога ми, който продължава да бъде красен от голяма чаша кафе, подсещаща ме за хубавите моменти, за хижите високо в планината и за разтворимо нес 3 в 1, изпити близо до прозореца в компанията на почти непознати хора.
Пиша го, защото съм объркана, изплашена и независимо, че си мисля, че съм неуязвима, съм толкова самотна.
Тъжно е, че единствения човек, които може да ме нарани съм самата аз, и разбира се онази бивша част от “Ние”, която продължава да се свързва с мен, единствено когато иска нещо, и всеки път успява да не ми позволи да продължа напред.
Чудя се дали възраста има значение, дали е определяща за това, което сме. Дали найстина съм изживяла достатъчно или просто продължавам да бъда детенце, независимо от солидната цифра на ЕГН-то ми.
Какво ни определя като хора? Какво е това, което изгражда характерите ни?
Генетиката? Онези хромозоми, които са заложени в нас още от самото ни зачеване. Средата ли е определяща? Начина на живот? Хората, с които общуваме всеки ден?
Музиката, която ни е повлияла и сега просто се е превърнала в саундтрак към живота ни. Книгите, които сме изчели. Филмите, които сме изгледали?
Малките победи и щастливи моменти или онези тъжните, в които ни се налага да бъдем силни, смели, издържливи.
Може ли човек да бъде определен? Защо продължаваме да търсим определение за себе си, да чакаме външни хора да ни кажат какви сме. Имаме ли нужда да го знаем? Имаме ли нужда да кажем за себе си: “Аз съм независимо, интелигентно човешко същество” или просто използваме тези определения като инструменти в общуването ни с околните.
Помня 20-тия рожден ден на Деян. Помня, че се беше сдухал по същия начин, по който аз се бях сдухала една година по късно, неосъзнавайки че тази възраст е едва началото на живота ми.
Историята се повтаря.
Ще се повтори и отново.
Аз знам коя съм, но това не може да бъде изписано с думи. Аз съм низ от усещания, от възприятия, от идващи и отишли си спомени. Аз съм точно същата жена/момиче, което се прибира с изморени, недоспали очи след парти, и съзрецава с минути слънцето, изгряващо над старите блокове и заводски комини, преди 6 години. Аз съм същата, която стой по средата на хола, в момента, облечена със стар бял панталон, мръсна тениска и сини пантофки на звезди и луни, която се чуди какво я очаква утре. Аз съм и онази, която ще се изправи срещу света, във вторник, точно осем сутринта, ще сложи най-щастливата си усмивка и ще остави събитията да я носят, едно след друго, докато с изтощеното си тяло, не се домъкне до същото това място в хола си и не приключи днешния/утрешния цикъл - вечни цикъл.
В такива моменти винаги се сещам за една реплика на Мартин Карбовски, която се е запечатала като следа от нажежено желязо в мозъка ми и често изплува на повърхността, когато не знам какво ми се случва - “Никой не ебава да разрови изморения ми епидермис и да разбере колко много неща са ми се случили…”.
Тъжното е, че дори и някой да се опита, аз няма да му позволя…
Назад.