На работа

    Мразя да съм на работа в петък вечер! Има дни, когато картинката е повече от мрачна. Признавам си, че причината да съм толкова раздразнена е не самата работа, а умората, натрупана в последната седмица, когато се оказа, че трябва да превзема на юруш последната останала сесия (реално така стоят нещата - следва един семестър "стаж") на втората ми специалност. Тази седмица свърши ( грешка! свършва след около час) и с нея почти свърши и тази последна сесия. Е, има тук-там накой изостанал изпит, има куп административни формалности по стажа, и естествено, голямата времетрошачка - дипломната работа (живот и здраве - наскоро не съм си изчислявала успеха как се движи). Но, кажи - речи, ей ме на - политолог, та дрънка!
    Ако можех така да завърша и работата! Мисълта, че целият ми прекрасен живот ще бъде подчинен на този терорист - работното време, ме убива. Наистина ме убива. Идиотското е, че не ме е страх от работа. Не ме е страх от задачи и крайни срокове. Но изпитвам панически ужас пред чудовището "фиксирано работно време". Добре поне, че си намерих работа на смени. Която ми позволява да подхождам сравнително гъвкаво към оковите на работното място. Но, колкото и се извивам и гърча, цъфвам на работа в 8.30 сутринта.  Или пък на обяд - ако ще работя следобед. И се закотвям зад бюрото си до 8.30. Няма мърдане.
    Сигурна съм, че в крайна сметка ще му намеря цаката на това заробване, но в момента не мога да я търся. Все още съм твърде зашеметена от тоталната промяна в живота ми в последната година и половина. Каква стана тя - от глезена отлична студентка с остър език се превърнах в поредната единица на пазара на труда, която има за основна задача да продаде на най-добра цена придобитите за 22 години (уф, вече 23) знания и умения. Дотук добре. Продадох ги. На добра цена. При добри условия. Е, защо мрънкам?
    Защото не ми харесва. Искам да съм шеф. Да работя от къщи. Да работя за себе си. Да ставам, когато се наспя и да работя докато ми се работи. Като ми писне, да се махна. Да съм пак буйна и арогантна, а не възпитана и любезна, щото така го налагат обстоятелствата. Искам!
    Ама не мога. Все още не мога. Защото, стратегически погледнато, работата ще ми е от полза. Защото робувам на златните окови - имам кола да изплащам, научих се да живея нашироко, свикнах да си позволяваме уикенди тук-там, без да се отрази катастрофално на бюджета... Нека е меркантилно. Създадох си един стандарт, от който съм доволна, а сега искам да си откупя обратно свободата, но, по възможност, без да жертвам постигнатото.
    Подозирам, че този бунт срещу оковите си има и друг съвсем конкретен подбудител. Забелязах, че когато Георги е в командировка, работата не ми тежи толкова. Но в дни като този, когато знам, че той се е прибрал, а аз съм затворена в тази луксозна клетка, направо не ме свърта. Когато знам, че само след три дни ще замине пак - вярно, за кратко, но какво от това - а аз губя тук ценните ми моменти заедно, мразя всичко, свързано с работата си.  Успокоението е, че другата семица, когото той няма да е в къщи, пак ще съм спокойна и съсредоточена. 
    Не си спомням какво точно исках да кажа, когато започнах да пиша... Сигурна съм, че до преди малко доста неща си въртяха из ума ми. Сега... блокирах. Нищо. Жалко, че не мога да си тръгна по-рано. Ще си взема нещо за пиене. 
    За първи път пиша в блог. Малко ми е странно - това, че друг може да надникне в мислите ми. Но пък - кой знае - може да ми хареса. Ако на някой това писание му се стори дълго - sorry, ама съм си такава. Обстоятелствена.