На какво се радва българинът?

Сигурно нямаше и да се сетя за отговора на този въпрос, ако не беше една колежка днес.
От известно време ми изникна една лична работа в банкакта, която трябваше да свърша. Но като всяко ходене там, беше свързано с чакане, губене на време и нерви. Днес най-накрая си планирах така нещата, че веднага след обедната почивка бях вече в банката. И понеже беше точно по това време, очаквах служителката, която търся, да я няма. Там обикновено става така. Отивам аз, търся я, нея разбира се все я няма, а всички други служителки, които могат да ми свършат същата работа, са много заети. Почвам да чакам по гишетата и да съм в  готовност ако някое се освободи, веднага да се метна там, като удавник за сламка и нахално-ненахално да предредя някой, ако трябва, защото чакам наистина от много време и ако не съм поне малко нахална, ще си изкарам работния ден в банката. А да не забравяме, че докато чакам точно тази служителка, има и други, които час преди мен са почнали да я чакат, та ще трябва и тях да уважа, да ги изчакам горките да си свършат работа и чак тогава е мой ред.
Днес, като пристигнах, беше почти същата картинка - въпросната индивидка я нямаше, но за мое огромно щастие съзрях една друга женица, която отговаря за същото. Търпеливо изчаках да си свърши разговора по телефона и запристъпвах към нея. Тя обаче, о, Боже, се усмихна и ме привика в стаята си. Последваха само 2-3 минути, през които моя въпрос бе решен бързо и в моя полза и аз си излязох с усмивка от стаята.
Върнах се в офиса ухилена и щастлива. Ех, колко малко му трябва на един човек :) Даже един колега се учуди колко бързо съм се върнала.
Та се замислих - до къде стигнах? Да се радвам, че са ме обслужили нормално и вежливо? Че не са ме пратили да чакам или не са ме гледали начумерено?...