На Луната до 20 години

Събуждам се. Курсорът на клавиатурата трепти в монитора пред мен. Поглеждам текста. Мразя лилавото, точно за това той целия е в лилаво - да ме дразни.
The American space agency Nasa has announced that by 2020, human beings will be back on the Moon and preparing to occupy a permanent lunar headquarters from which further exploratory ventures, including trips to Mars, will be staged.
Не съм спал повече от 36 часа. Трябва да го направя разбираемо за хората. Това ми е работата. ТРЯБВА! Нищо не разбирам... Не мога да прочета правилно скапаните думи! Опитвам се, а те се въртят из страницата танцуват, дразнят ме и бягат: "Приложението" ... "ще бъде приложено" ... "приложено към" ... "след това"... очите се затварят сами... кафето действаше, но вчера...
......... ...
Готово... чао, чао, карам към нас в полусън, искам меката студенина на леглото да ме прегърне... Пръстите ми треперят. Трябваше да ходя на тренировка. Дали тялото ще я понесе?
Sacrifice, sacrifice...
Свещенникът ми каза, че като жертваме телата си, каляваме духа си. "И в това моето момче е смисъла на постите." Дояжда ми се пилешко. На грил!
Леглото все още е самотно. Последното кръстовище преди залата, ръцете не ме слушат и сами завиват към нея, по-силно е от мен, гумата разплисква една локва, капките падат бааавно пред светлината на фаровете...
.........
Сака е на рамото ми. Усещам мириса на събраните, прегарящи от умора тела на децата. НИЕ сме следващите. Преобличам се, не уцелвам крачола ... три пъти, за малко не падам... пръстите ми треперят, сака е на рамото ми. С периферното зрение виждам редицата, която се простира по цялата дължина на салона, гълчавата се чува и от долния етаж. Влизам както влиза един от лидерите на прайда. Поглеждам всеки в очите и кимвам, заслужилите получават и ръката ми, не трепери. Страхотни хищници... без милост, всички мечтаят за моето място... едно случайно подхлъзване и ще ме изядат с усмивка... Водача на прайда се бави, кара се с някой пред вратата... Не мога да го чакам, гълчавата бавно затихва в ушите ми, заспивам... Завъртам си главата ... втори, трети и четвърти прешлен изЩтракват звучно... заставам с гръб към тях, изпъвам го, поглеждам пода, свивам юмруци, вдигам глава и поглеждам стената... 1, 2 секунди ... чувам само абсолютната тишина на дишането им, знаят... Давам знак и ловът започва...
.........
Усещам киселината в кръвта си. Пресъхнал съм, ако можех сигурно щях да съм много потен... ТОЙ казва 3 пъти по 40 повторения, заставам пред ТЯХ, правя по 50... Мисля си кога ще даде края и викам:
 - Само толкова ли можете милички?!?! - Сърцето ми бие както при кофеиновото надрусване вчера...
.........
С всяко вдишване шанса за оцеляване все повече се доближава до абсолютната нула...
.........
Събуждам се от тътена на клаксон. В колата съм. На паркинга. Уплашен съм, сърцето ми бие. Фаровете светят в гъстата мъгла. Няма друга кола.
 - Какво става? - не съм сам в колата, не бях забелязал. Усмихвам й се нежно. Тя не разбира защо... човърка радиото, намира приспивен джаз, настанява се удобно.
 - Спри да си удряш главата във волана като някакъв идеот и карай, спи ми се! - меденото сопрано на гласа й ритва мозъка ми. Искам да го чувам до края на живота си... Поглеждам мъглата, включвам на скорост и стискам кормилото, болката плъзва от ръцете към раменете и гърба ми...
.........
Спи ми се... Толкова е гъста!!! Намирам се в един сив тунел от твърда мъгла. Не знам дали фаровете помагат или пречат? Виждам на 2 метра пред капака. На моменти скапания път няма осева линия. Страх ме е! Тя е заспала върху предпазния колан. Дори нама да се изплаши или да може да извика...
.........
Ръцете ми са изтръпнали. Имам чуството, че се отдалечавам от тях, а те се издължават. Колко ли ще отнеме на мозъка за да ги размърда? Две, ... три минути? Няма ли да е късно? Проверявам... Лъгал съм се, действат...
Две светулки криволичат към мен ...... или аз към тях. Близко са
...... ФИУУУ! ......
Разминаваме се, колата е в перфектната треактория на платното.
.........
Колко дълги може да са 15 минути? Гася фаровете и двигателя. Отварям входната врата. Тя изтрополява нагоре по стълбите. Намирам близката баня. Заключвам. Поглеждам огледалото. Никой не виждам. Знам, че още малко и ще заплача. Спи ми се. Влизам в хола. Веднага я виждам. Водка!

Още не съм седнал и чувам най-страшните думи за деня:

 - Искаш ли?

 - Не! "Моля те спри до тук!" мисля...
 - Да не си болен? - *гордост*
 - Сипи!
 Трите крушки се отразяват в чашата. Усещам тежината на отровата още преди да е стигнала до корема ми. Приятно е... После тока спира...
.........
Sacrifice, sacrifice...
.........
Сънувам... искам да се усмихна, но успявам само да намигна, изпускам нещо на пода.
.........
Събуждам се ... от болка. Изтръпнал съм. Не. Студено ми е. Виждам моето одеало. Изправям се. Влажната хавлия е все още по тялото ми. Кога съм успял да си взема душ? Треперя. Аспирин. Студено ми е. Дрехи. Болка. Знам колко е голям и къде се намира почти всеки мускул от тялото ми. Студено ми е. Сядам на стола. Болка...
Курсорът на клавиатурата трепти в монитора пред мен ... и после... токът спира.........

Motorhead -