НЕ ТУК!
Часът е 7.30..., и даже минава. Препускам забързана по влажните улици, внимавам да не се подхлъзна. Дано не закъснея за работа. Оглеждам се суетно във витрините. Магазините са още пусти, но иззад стъклата се ухилват бледи манекени. Какви дрехи, пълна, тотална безвкусица...Качвам се в автобуса, а там всеки се блъска в другия, проправя си път до мястото зад кабината на шофьора или до някое с единична седалка. Чудя се какво означава това, дали подобен стремеж е израз на борбеност и воля, все качества, които биха послужили някому в най-различни ситуации от живота или просто израз на нахалство и ниска култура. Ако е първото, то тогава каква съм аз. Някакво си слабо, безволево крехко създание. Или какво...Възпитана...Отстъпчива...Какво означава това? Възпитан е равно на слаб. Винаги!!! После музиката, носеща се от шофьорската кабина откланя вниманието ми от тези мрачни мисли. Звуците от ориента, подсвиркването на шофьора, псувните, клаксоните.....
И този път успях да стигна на време. Но колежките пак са ме изпреварили. Те идват поне с половин час по-рано на работа, на раздумка и за по 2-3 цигари. Гледам да не се цепя от колектива. Паля цигара, но не знам какво да кажа. Все ме питат, защо толкова съм мълчала. А аз си знам, че не съм от мълчаливити, ама никак. Но защо напоследък все си мълча??? Редят се теми след теми, за учличното движение, за това кой какво е сготвил за вечеря, за лошите си мъже...Най-накрая някоя спомена колко хубав филм била гледала. "И аз!!!" - възкликвам най-сетне. Всички се обръщат към мен и чакат да кажа какво толкова съм гледала, дето най-накрая да ме извади от дълбокото мълчние. "Ами...един испански...много е различен от другите...всякакви странности, които те карат да се замислиш..." И пак си замълчавам. Някои колежки ме поглеждат изпитателно, вторачват се в мен, а аз не знам колко повече да замълча от това. Та в близките 2-3 часа ни дума не отронвам. Влизаме по стаите си. Някой пуска радиото, пак на онази станция, с тазгодишните музикални хитове. Веднъж опитах да се слуша "Ретро радио", друг път "Радио 1", "Rock", но все безуспешно. В почивката искам да си поговоря с някого. Но няма как да стане това. Всичко онова, което бих казала не се съвместява с настоящите разговори. А как искам да си поговоря с някой, да се смея, да се забавлявам.
Нещо трябва да се промени.........Това не е моето място...Чувал ли...Това не е твоето място...
zefira , сега ще ида да потърся първия ви монолог, и после ще ви кажа мнението си. Накарахте ме да се замисля доста по въпроса зъщо въобще останахме тук.
Лунен монолог
Sluchaina,внимавай много,какви решения вземаш!Защото,ако ще ни се случват еднакви неща,за следващата година,съм си пожелала цялото щастие на света!
Благодаря на блога!И думите на рейкистката бях съвсем забравила:
"Аз съм шансът, аз съм душата аз съм светлина, аз съм любов, аз съм воля, аз сама определям за себе си!"
От друга страна, живеем в доста абсурдна ситуация и Коприва е много права, че често външни обстоятелства ни провалят. Но пък човек - особено жена, а най- вече майка - вади неподозирани сили в трудни моменти. Желая ви сила.
Коприва, обещавам много да внимавам, а и ти не бързай с решенията. И аз си пожелах цялото щастие на света - остава пожеланията ни да се сбъднат.
Сега си пожелавам, ако в случай, че вашето общо желание се сбъдне, то нека и аз да съм си пожелала да ме споходи същата участ. Какво съвпадение само, нали!!!
И още за съвпаденията, спомням си добре, не името, а коментара по моя пост, разбрах, че това си ти.
Благодаря и на двете ви, случайни дами!!!
Напоследък не се чувствам добре, апатична, унила, самотна, изплашена. Всеки ден питам себе си каква е причината. Та минаха ми през ума разни заключения...
Човешката натура е устроена така, че тя не би могла да функционира като самостоятелна единица. Няма начин да бъдем "единаци", както някои самоопределят себе си. Социални сме, зависими от останалите, нуждаещи се от тях. И когато стане така, че заобикалящата ни среда не е подходяща, то тогава настъпва конфликт, сблъсък със самите нас. Нашата природа търси, негодува, бунтува се, страда, боли я.....И тогава...Длъжни сме да я подкрепим, да спасим себе си. Защото както тялото ни се нуждае от храна, така и душата ни. Само че нейната храна са приятелите, колегите, семейството, всеки, който ни заобикаля. Представям си един свят, в който, когато ти се доплаче, някой любим за теб човек незнайно как е успял да педусети тъгата ти и някак от изневиделица почука на вратата ти или позвънява на телефона ти. Ей така, неканен, неочакван, но желан...И някак с усмувка успее да те разведри, и даже да се смееш от сърце, и да забравиш тъгата. Или пък да споделиш, да поговориш, да се вслушаш в нечий искрен съвет. Или пък както си работиш, без никаква причина грабваш телефона и звъниш някому, любим за теб човек....Не знаеш защо, нещо си усетил и без много да му мислиш отскачаш до дома му, до службата или му се обаждаш. И само защото нещо си усетил, неопределимо, но си последвал вътрешния си глас. И тогава разбираш, че както винаги за всичко си има причина. Тогава, някой...любим за теб човек... се е нуждаел от усмувката ти, от топлата ти ръка, от споделените сълзи...Отдай му се...спаси една душа!!!
Ето така си мечтая, но все не се получава. А колко хубаво би било...Колко хубаво...И даже е лесно!
Ето затова си мълчим и не сме щастливи.
Радвам се на всеки коментар. Така се сбъдват представите ми, или поне вижам лъч надежда, че и това е възможно, макар и в един блог.
А сега за филма. Казва се "Златните топки". Мисля, че на испански се пише нещо от рода на "Huevos De Oro". Ако искате споделете нещо на подобна тематика относно киното. Няма значение, че изместваме темата. Наистина се интересувам от доброто кино. Напоследък американското не е по вкуса ми. Но естествено има си разни изключения...И това е начин да избягаме от самотата... :)
Ааа, нямам представа теб какво може да те усмихне. Решила си да пишеш тук сега - значи очакваш нещо, което Блогът може да ти даде :).
Този филм не съм го гледала. Едно време, като имах повече "me time" за кино, харесвах филмите на Алмодовар.
Иначе колкото по-възпитан и интелигентен е един човек, толкова по-самотен се чувства в голяма част от живота си. Просто знае твърде много, чувства прекалено силно и действа много малко...
Да, понякога става много весело. Определено се радвам, че сме разведрили настроението ти днес.
А за американското кино...дълга и напоителна тема. То е като огромен мол, унищожаващ малките уютни магазинчета със собствена атмосфера. Но ако човек търси, винаги може да намери нещо безценно...Два от филмите, които наистина ми направиха впечатление тази година: "The Last King of Scotland" с абсолютно зашеметяващото изпълнение на Форест Уитакър; и "Million Dollar Baby" (Клинт Истууд, Хилари Суонк и Морган Фриймън).
Всъщност мога да кажа, че за последните 10 години трудно мога да се сетя за драматичен филм, който да е по-добър от тези два.
Според определението на Ела аз трябва да съм най-самотния човек.Благодаря!
Благодаря. Пия "Хайнекен". :))))