Мълчанието
-Днес отново чух гласа ти. Викаше ме прекалено настойчиво, а постоянно си мълчеше... Защо го направи? Нима вече нямаш сили да издадеш дори и най-малкия звук или отново се опита да изпробваш дали съм казвала истината, че ще уловя скритите сигнали, които ми изпращаш... Знаеш, че не обичам да ме изпробваш, знаеш, че не обичам, когато не ми вярваш. Това ми причинява болка! Твърдиш, че ме обичаш, а...
- Обичам те, нали за това го правя. Не знаеш ли че обичащия човек постоянно иска да е сигурен в обичта на другия, не знаеш ли, че той живее само за да знае, че е обичан, макар и мъничко... Ти... не знаеш ли? Нима не ме обичаш вече...?
- Обич? Любов? Та какво са това... две думи.
- Това не са думи, а названия.
- Така ли? И какво назовават?
- Защо го правиш? Нямаш ли малко милост?
- Милост ли? Милост ли просиш! Какво унижение само! Какво унижение! Нима това назовават онези две велики думички? Нима назовават това? Как би ми обяснил факта, че когато тези две названия се отронят от устните, толкова красиви неща изчезват все едно не ги е имало, а? Как би ми обяснил, че изрекат ли се тези думи, те опорочават неща, за които думи не съществуват и до ден днешен? Аз знам нещо със сигурност, знам! Знам от къде е дошло названието болка! Дошло е защото хората се самоизмъчват и достигат до положение близко до края, до смъртта и същевременно са на прага на живота си! Знаеш ли, че аз умирам, а? Знаеш ли, че вместо всеки ден да се раждам, аз всеки ден умирам и прекрачвам все по-навътре в ада! Ад ли? Някой бе казал, че ада били другите! Другите друг път! Адът сме самите ние!
- Успокой се! Какво ти става? Боже, защо не си ми казала какво изпитваш, защо си си мълчала? Нима аз не съм твоя рай? Нали затова съм до теб, за да донеса рая в теб!
- Нека те попитам нещо, мили. Когато ти страдаш, когато аз те нараня казваш ли ми?
- Не...
- Виждаш ли. И защо го правиш?
- Ами защото ще ти причиня и на теб болка, а е по-добре да страда само един...
- Нека ти изясня нещо. Така правиш още по-непоносим ада в себе си и носиш вместо рай, още повече ад за мен, защото аз усещам, когато нещо не е наред, усещам, когато премълчаваш нещо и усещам, че ми нямаш доверие... Понякога ми се иска да не разбирам нищо..., да не знам нищо, а чисто и просто да живея. Не искам да си обяснявам нищо, не искам да ме е страх от несигурността, не искам да търся отговори. Искам да живея! Искам да извикам УРА! Искам да победя себе си и да изкрещя, че съм живаааааааааааа!
Последва мълчание. Онова мълчание, което следва всеки по-буен изблик...
Човек остава изненадан, че е бил способен на толкова неща и не само да ги изкаже, но и да ги направи. Понякога е толкова близо до построяванито на здравата кула и нещо мъничко се случва... кулата се оказва ненужна, човек няма нужда от кули... Мечтае да лети..., но защо? Защото не може да ходи ли? Не може дори да пълзи и желае да е като птиците... точно така мълчанието, което преди вървеше с тези двамата, после пълзеше в краката им, а след това реши да полети и да ги обгърне.
Той и тя седяха един срещу друг и се опитваха да се погледнат в очите. Да чуят гласовете си, да превърнат ада в рай. Кулите, които една по една бяха издигнали падаха една по една. Не остана нищо. Дори прах и пепел нямаше.
Коментари