Моята малка лятна „Одисея” / IV част /

Към Метеора с килограм праскови и трима спътници

       След като не станах по-млада при „Извора на Афродита” , скочих в колата с килограм праскови и трима спътници, които не обичат мъхести плодове, макар че тези, които купих не бяха от мъхестите, но все пак ми дадоха да разбера, че сама ще се боря за унищожаването им, като обитатели на неекологичната найлонова торбичка, в която ми ги продадоха. Разбира се доста бързо ги унищожих, но за нуждите на разказа ще свързвам различните части от пейзажа, през който минах с по една изядена праскова, това ще е като да кажа, че съм отминала нещо, което ме е впечатлило.

            Захапах първата праскова и се заслушах. По радиото на всички канали пускаха гръцка музика, но от онзи тип със силно източно звучене и понеже нямаше какво да слушаме започнахме да си говорим в минало свършено, но добре незабравено и от време на време в сегашно и още по-рядко в елинско и архаично време, не разбирайте, че не знаем нищо за Елада, напротив знаем достатъчно – в колата има един мъж женен за учителка по история, която предпочита да показва на дъщеря си историята, вместо само да и’ разказва и аз – неосъществената и’, като учителка по история, колежка от университета, която някак си много бързо забелязваше фалшификациите на история, още по-трудно ги понасяше, поне докато не разбра, че няма как да промени света, но до този момент на емоционално израстване се стигна бавно и болезнено – поне не успях да стана учителка по история, но пък каква емигрантка станах... Хайде, да не се хваля с изкормяне на риба!

По пътя преди Лариса има още едно място, което в последно време се превърна в забележителност – от онези зрелищните, защото е символ на скръб. Който е минал по пътя за Лариса знае за какво говоря. Тук е паметника на онези дечица, които преди няколко години загинаха в автобус по време на екскурзия. Гръцките пътища са пълни с паметници от катастрофи, но този паметник за гърците е като р. Лим за нас българите.

Наближаваме Лариса, крайната граница на географската област Македония и пред нас застава особена дилема – магистралата или околовръстния път.

           А аз захапах втората праскова.

           Гръцките магистрали са много привлекателни за българските шофьори, заради хубавата настилка, розовите закуми и нощното осветление. И тук трябва да отбележа, че имат осветително тяло на всеки 2-3 метра по магистралата, а внасят 70% от електрическата енергия, пък тока за домакинството им е по-евтин от нашия, а ние сме страна производителка на електричество.

Околовръстният път спечели. Предпочетохме го не заради трафика, светофарите и възможността да се изгубим безвъзвратно, а защото знаем, че този град има историческа връзка със САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ. Там е някогашната ни южна граница, апланината е като каменна крепост, защото е от камък. Това е причината там да няма почти никаква растителност.

Когато бях малка не разбирах защо този град е бил толкова важна цел на Самуил, като знаех, че е заобиколен от голи планински била. Но тогава не знаех, че тези била са богати на руди важни за средновековната оръжейна индустрия. Голите планински скали са богати на желязо, кварц, мрамор и други природни ресурси. Дори в наше време там се намират най-големите гръцки каменоломни и там все още се добива кварц и мрамор. Но освен това, ако човек се загледа по-внимателно, няма как да не забележи, че планината обгръща града като скална стена и всъщност представлява естествена защита, но и граница по отношение на централна Гърция.

           А иначе, Лариса си е просто един голям и шумен град, като всеки съвременен промишлен център по света. Град като град. Прах като прах. Шум като шум.

Е големите бели гръцки къщи си бяха все същите – с големи балкони и много саксии пълни с цветя, главно Мушкато или Каскадна Петуния.

           И захапах третата праскова.

           На последния кръстопът преди да излезем от Лариса отминахме поредната истинска, гръцка катастрофа и за пореден път се учудих, че правят такива зрелищни катастрофи като пътищата им са значително по-добри от българските, но не се заглеждах дълго върху щетите, които са успели да си причинят двамата шофьори, защото полицаят ни даваше знак да се изнасяме по най-бързия начин. Казах си само: „Добре, че не сме ние ” и дори малко се зарадвах, че не ни държаха на светофара до катастрофиралите автомобили, защото не бяха красива гледка. Хубавото беше, че нямаше жертви. Или поне доколкото разбрах двамата шофьори се караха само за смачкани ламарини и счупени стъкла.

          Захапах петата праскова.

          Целта на моя жаден за туристически атракции поглед беше в края на града, където от пътя се виждаха откритите каменоломни - някой по-стари и отдавна изоставени, а други - изобщо не спират работата си покрай пътното строителство.

Хората, който разбират от метали могат да познаят по цвета на скалата какъв вид руда се добива там, но аз не съм от разбирачите и затова по червениквия цвят реших, че там има желязо или поне така ми се искаше. Просто ми се искаше да съм вътрешно убедена, че като са загивали толкова българи за тази земя е имало някакъв смисъл – нещо като по-добър живот.

Но както винаги се случва, когато човек търси икономиката на миналото, намира икономиката на миналото. И по времето на Александър Велики и по-времето на Самуил тук хората са се занимавали главно с животновъдство.

          На великите владетели целта може и да е била богатите на руди планина, но за местните хора планината е била цел главно като пасище. Понеже върху скалите не виреят дървета или ако има те са по-скоро рядко изключение, то планината е превзета от треви. Е, това не са онези тучни полски ливади, които един българин би си представил, а планината повече ми прилича на поредица голи хълмове, отколкото на планина подобна на Пирин, Рила или Витоша, но за овцевъдство става. И то какво овцевъдство!? Това трябва да се види... Нали сте чували всички онези европейски щуротии за правата на животните – колко квадрата минимално трябва да обитават и какви екстри трябва да им се осигурят. Просто няма начин да не сте чували. Е, всичко, което сте чували не се отнася за гръцкото пасищно овцевъдство. Оградите на овчарските обори по-скоро приличат на плет, като онзи, който плете Петър и са покрити с ламарини, найлони и други подобни подръчни материали, каквито успеете да си представите, ако не успеете, разгледайте някоя снимка на нашенско клошарско гето и ще придобиете реална представа. Е, поне в Гърция това са къщи за овце, а при нас е по-зле – има хора, които живеят при подобни условия. Трябва да си призная, че доста дълго коментирахме тези парадокси - еврото, овчия живот на Балканите и в Европа и главно калпавата ни, чисто, българска орисия, която , уж, все не приемаме, но, с която, някак си, все се примиряваме. И така чак до Трикала.

           Захапах последната праскова.

           Трикала - това е поредния спретнат и подреден гръцки град покрай, който преминаваме, а преди и след него преминахме, покрай цял низ спретнати селца, които сякаш оцеляват от земеделие или поне такова впечатление правят заради извадените край пътя сергии със дини и пъпеши. Казвам сякаш, защото знам, че не се произвеждат там. Но както и да е. Отминахме ги.

Просто бързахме да зърнем скалите на Метеора и колкото повече наближавахме толкова повече бързахме. Вече ми се струваше, че колата просто ниско лети, като мечтател, който се носи, с всичка сила, към хоризонта.