Моят скитник - началото

1. Срещата.

 Срещнах го в една дъждовна и мразовита вечер. Познавах го само няколкомесеца. Обикнах го завинаги.

 Един месец преди срещата ни бях загубил  най-любимия си човек. Бях празен, смачкан, притиснат от огромната тежест на самотата и болката. Бях плакал дни наред, бях си причинявал физическа болка, за да намаля болката вътре в мен, бях се напивал и изтрезнявал редица пъти, бях спал и се събуждал, а времето, което трябваше да ме излекува хич не бързаше. Времето не може да бърза или да се бави, но пък самото време е толкова разтегливо. За някой, който е щaстлив то отлита неусетно, за друг се точи и дори почти спира, а в крайна сметка секундите винаги минават в един и същи ритъм.

В тази вечер се разхождах съвсем безцелно из празните улици. Дъждът ме беше измокрил до кости но физическите неудобства отдавна бяха почнали да не ми правят впечатление. Вървях с ръце в джобовете и мислех за всичко и нищо. Видях го, сгушил се под един навес. Седеше загледан в един стар изпомачкан варел в който гореше огън. Изведнъж почувствах, че искам да седна до този човек.

Приближих се и просто безмълвно се настаних срещу него. Реакция не последва. Беше облечен в старо палто, кърпено безброй пъти. Изглеждаше около 70 годишен, но всъщност можеше да е на 50 или 80, така и не разбрах истинската му възраст. Гледаше безмълвен в огъня и отвреме навреме отпиваше глътка от някаква бутилка. Имах чувството, че огънят го е омагьосал, както започна да омагьосва и мен. Той се държеше все едно ме няма и въпреки това аз не се чувствах натрапник. Извадих си цигара, подадох му кутията и той безмълвно си взе една. Запали я с една клечица, която пъхна в огъня, поднесе огънче и на мен. Вдъхна дима с наслаждение, отпи от бутилката, погледна я и ми я подаде. Аз отпих и в първия момент имах чувството, че гърлото ми изгаря. Това беше някакъв самогон, поне 55 градуса, който ме удари направо в петите. Тогава се усмихна за първи път.

-         - Как се казваш? – запита с тихия си, леко дрезгав глас.

-         - Ник.

-         - През нощта не може да се казваш Ник, по добре е да ти измислим някакво друго име. Може би “Мокрия Ник”? Да, определено Мокрия Ник.

-         - Хм, Мокрият Ник? Не е лошо.- помислих си, че много ми приляга, бях мокър до кости по мен се стичаха струйки и може би нямаше по-точно определение в този момент.

-         - А ти как се казваш?

-        -  Всички ме наричат “Хахавия”, на галено Хахо.

-         - Хм, не приличаш на луд – отново го огледах и не открих никакви признаци на лудост у него.

-         - Не съм луд, но хората не ме разбират, а когато хората не те разбират, смятат че не си нормален. Всъщност много може да се спори по самото определение на нормален или ненормален. Не може да има нормални без да има ненормални. Изобщо за да дадеш определение за нещо трябва да има с какво да го сравниш. Кой определя кое е нормалното за да може после да определи неговия антипод? Замислял ли си се над това?

-         - Не, може би Бог – отвърнах тихо.

-         - Ти не вярваш в Бог или поне вече не.

Изумих се, той изобщо не ме познаваше а разбираше какво мисля и чувствам.

-         - А ти имаш ли отговор на този въпрос? – запитах , гледaйки пламъчетата които огряваха лицето му и се отразяваха в кристално чистите му очи.

-         - Няма въпрос, за който да съществува един единствен отговор. За всеки въпрос съществуват десетки, стотици, милиони отговори.

-         - Не може да е за всеки. Ето например погледни бутилката, тя е червена.

-         - Сигурен ли си че е червена?

-         - Естествено, нали я виждам – за момент започнах да си мисля, че този човек наистина е хахо.

-         - Добре, това е твоят отговор, а сега я погледни с очите на някой друг, ето, сложи тези очила.

- Извади от джоба си слънчеви очила със зеленикави стъкла. Сложих ги и погледнах бутилката, тя беше розова.

-         - Но то не е същото, дори да я гледам през очила, бутилката си е червена, а това е зрителна измама – продължавах да споря аз.

-         - А ти от къде си сигурен, че истината е тази, която виждаш без очила? И от къде си сигурен, че ние всички виждаме едно и също нещо, когато кажем червено.

-         - То е очевидно – усетих, че почти повишавам тон, все едно обяснявам на някое дете, което не иска да разбере толкова видими неща.

-         - Виж, някой някога е решил да даде определение на предмет да го отличи от другите и е казал, че този цвят е червен. Хората са го възприели, учили са децата си на това и лека полека, за няколко хиляди години всички са възприели, че това си е просто червено. Ето, ти например, как го научи?

-         - Както всички. Когато съм бил малък мама ми е показвала цветовете и ми е казвала кой цвят какъв е.

-         - Точно това имах впредвид. Ти не си го открил сам. На теб някой ти е казал и те е научил, че този цвят се нарича червен. И от тогава, когато ти видиш този цвят, без да се замисляш знаеш, че той е червен. Представи си, че някой друг е научил своите деца, че това е зелен цвят и тези деца наричат този цвят зелен, кой от вас ще е прав? Защото те наистина ще виждат зелен, но за теб той ще е червен.

Чувствах се объркан а всъщност той беше толкова прав. Може би беше по-добре да му казват “Мъдреца” а не “Хахавия”. Споделих тези мои мисли.

-         - Хората не ме разбират – отвърна той- и точно поради тази причина ме смятат за смахнат. Просто така им е много по-лесно. Те не обичат много да се замислят и предпочитат, вместо да го направят, да дадат някакво познато определение и да не се занимават повече с този “сложен проблем”.

-         - А има ли някой, който да знае всички отговори? – запитах за да го объркам.

-         - Има – погледна ме в очите той – КИН!