Моят любим литературен герой

Нейната майка е ангел, а татко й – негърски крал. Тя е принцесата от порутената вила в покрайнините на града, с верния  паж, облечен в жълто елече, и коня, който се храни от супник.

Изглежда хапчето смалидон наистина не е било изветряло, защото повече от 50 години луничатото момиче с огромни обувки продължава да бъде на 9 и заедно с верните Томи и Аника  да се радва на уюта на детството.

Въпреки крехката й възраст, за Пипи не се говори като за момиченце или като  за дете. И съвсем закономерно. Момиченцата не живеят сами и не мятат палачинки, когато им хрумне. Децата пък нямат нито силата, нито смелостта  да вдигнат кон или да вразумят акула. Създадената тотално извън стандарта героиня е невероятен микс между „една малка лелка”, компактен универсален боец и „едно топло сърце, което бие както трябва”.

Години преди технологичното време с присъщата му алчност да заграби детството на малчуганите, Астрид Линдгрен предлага своята формула за щастливите ранни години, когато всеки открива най-верните си приятели и получава уроци за цял живот. Този път, пример не е най-палавото момче в Швеция, нито човечето с перка на гърба, а създание с тънки крачета, обути в различни чорапи, и голяма уста, пълна със здрави зъби.

Непознатото момиче с много имена притежава достатъчно качества, които могат да задръстят многобройните чекмедженца на големия скрин в собствената му гостна. Страхотното в случая е, че всички те са производни на най-стойностното, безкрайно желаното, но недостижимо за повечето от нас усещане – свободата. На онова  разбиране за живота, което ти позволява да бъдеш себе си без да плащаш данък „Обществено мнение” и въпреки това да останеш не само полезен, но и симпатичен на околните. Точно тази проекция на свободата е допълнителната, четвърта ос в ежедневието на малките герои, затова и текстът успява да накара въображението на читателя да ликува.

Истината е, че Пипилота е абонирана за този вид житейска свобода. За Виктуалия тя е плод на съдбовно стеклите се обстоятелства. Без да съзнава, Трансперанта й се радва, като шанс за своя ежедневен избор, а за Ментолка и Ефраимова е начин на живот, спасен от суетата на възрастните. Дългото чорапче знае, че тази непонятна за повечето хора възможност е съвсем осезаема – тя има вкус на ментови бонбони и дъх на южно море. 

Здравословните за добрите деца навици в тези първи години са противопоказни за Пипи. Тя не ходи на училище, лъжата й е хоби, а липсата на дневен режим нейна седмична програма. За запознатите с дробите, можем да кажем, че сборът от качествата й е обратно пропорционален на общоприетите добродетели и въпреки това, тя буди симпатии, дори у нас тотално социализираните. Маниерът й - достижим само за чудаци, увлича без значение на пол и възраст, защото е всичко, което ние самите не можем, не сме били и никога няма да бъдем. Приумиците на малката червенокоска разчупват коловоза на монотонното ни ежедневие и ни карат да мечтаем, да си спомняме, и  дори да се храним със заблудата, че сме приличали по нещо на нея.

Всъщност, най-хубавото от всичко, което тя притежава е, че освободена от калъпа на стандартното домашно възпитание, Пипи умее да дава  безкористно, от сърце - на изпадналите в нужда и на тези, които заслужават. Усетът й за време и ситуация, комбиниран с по детски осъзнатата щедрост, я превръщат в един мъничък генератор на позитивизъм, достоен да живее не само между кориците на всеки от вечните романи, но и между нас самите.