Моят затвор

На Лора

Тук отдавна не грее слънце, а властната тъманавява студ и безпокойство. Тясно е и една плътна, твърда стена обвивавсичко наоколо. Любов, усмивки, разум не съществуват. Това е простозатвор на съзнанието, жестока тъмница на душата, създадена отсобствения ми страх.
Мога да тръгна покрай стените – правя го и стреперещи пръсти опипвам студената, хлъзгава твърдина. Рано или къснотя ще се превърне в мой гроб. Но това страдание не търпи сълзи. Те саизраз на моментна слабост, на моментни несъзнателни пориви, изтъргващинай-омразната моя черта. Страхът, страхът, страхът! Той разкъсвадопълнително вече кървящото ми сърце. Няма надежда за спасение.
Високонад мен има малко прозорче. Оттам се процежда белезникава, сивасветлина, която е постоянна и прилича на светлина от току-що изгряващослънце в студен зимен ден. Тя не осветява, тя засилва усещането затъмнина…
Понякога крещя. Тогава всичко около мен се затваря, гневнонапира да ме заглуши. Нарушавам покоя на вкаменената жестокост,нарушавам правилата, изградени от самата мен. Но когато дрезгавият мивик се блъсне в коравите стени и екне болезнено в гърдите ми,пронизвайки цялата ми смелост, една птица отвън ми отговаря – тихо, носъщо така отчаяно… Никой друг не ме чува…
Свличам се на пода и дългооставам там. Аз не съм самотна, а съм сама. Така исках да е. Някой денще се събудя с предишното желание за горчивия вкус на простора, заобширното “навън”, крито толкова дълго от мен. Тогава ще се измъкна…Тогава ще живея…

На моята Лора с много обич и тъга.

За момичето, което беше някога и което пак можеш да бъдеш. За цялата любов и светлина,която криеш и подтискаш вътре в себе си. За нашето приятелство,което се изгуби въпреки моята упоритост, заради твоят затвор,който сама създаде. Един ден ще бъдеш отново онази усмихната сладурана отпреди 3 години...Тогава ще те прегърна знаейки, че си се върнала отново при нас. Целувам те...