Моят град
Моят град
Помня го как ставаше град, защото е обявен за град 2 години преди да се родя. Някога, през 80-те имаше около 13 000 жители, а по-късно започнаха да намаляват.
Преди две години в една зимна вечер забелязах, че на нашата улица вече не живеят онези хора, с който израснах. Знаех, че съседа ни е в Америка, едната ми съученичка – в ЮАР, а другата – в Германия, но за първи път забелязах, че от 20 къщи на улицата, светят прозорците на 4. Заминаваше един, а след него и цялото семейство. Преди се прибирах у нас, чувах стъпките си и не се страхувах от тишината, защото бях свикнала с нея – майка ми беше от 8 години в Гърция, а брат ми от 6 – в Италия.
През деня ходех при баба ми, защото тя живее сама – нали вуйчо ми отдавна е в Италия, та трябва да я понаглеждам. Баба ми е на 82 години и е единственото нещо, което ме задържа на тези географски ширини, дължини и т.н. И така, през тези две години всеки ден ходя от единия до другия край на града, от моята къща до бабината и всеки ден виждам едно и също – на всеки три къщи, само в една живеят хора.
До преди година изтръпвах, като чувах как бие камбаната на черквата, защото това означаваше, че някой е умрял, а сега я чувам по-рядко, защото не останаха толкова много старци, за да умират често.
Знаете ли как изглежда моят град на празник? Много е интересно – на площада идват само деца и няколко баби. Деца, който са изоставени при баби и дядовци или сами на себе си, а родителите им ги няма. Когато кажеш на някое дете, което прави поредната си беля, че ще кажеш на майка му то ти се изсмива и ти казва: „Ами добре, обади й се и аз искам да я видя, от една година не си е идвала”.
Толкова много хора си отидоха, а се върнахме само няколко, мога да ги преброя на пръстите на ръката си.
Повечето идват за няколко дни, най-много месец и си отиват. Други идват да продадат къщата, защото са си купили къща в Америка или апартамент в Италия. Тази година майка ми се прибра за 4 месеца, прекара зимата у дома. Хората, които я срещаха из улиците и казваха:” Ти си луда! За какво се връщаш? Тук няма живот.”
Преди месец почина кумът ми, а дъщеря му си дойде за 2 дни от Англия. Знаете ли как го коментираха? „ Бе, не трябваше да си идваш. Само път биеш и пари харчиш. Гледай да спестиш някой лев и да помогнеш на майка си... Умрелите са си умрели, а живите, да си живеят, там, където има живот”
И затова все по често започвам да се питам: Има ли достоен живот, тук и сега или все ще сме емигранти?
Познавам тия хора откак се помня, знам че не са се родили такива. НО най-честото, което чувах от тях, беше:"Тука няма живот..."А децата ми ги гледаха и после ме питаха защо тия хора говорят така; за децата ми нашето градче, нашата къща са най-прекрасното място на земята. И аз все още не мога да им отговоря така, че да разберат--защо не можем да живеем в нашата си къща...
Благодаря ти за този постинг! Гневна съм не само за себе си и семейството си, но и за другите емигранти като нас, а видно е от поста ти колко много са те--хиляди във всяко градче...и после се чудим защо има криза в образователната система.
Ако половината деца не са виждали родителите си от месеци, как учителите могат да компенсират това???
Племенникът ми се роди в Италия и беше на 2 годинки, когато го доведоха в България - знае само няколо думи на италиански, макър че там е родината му, но живее с мен, а не с родителите си и понякога много страда. Е, аз не съм лесен човек и с мен се живее трудно, но и да бях най-обичливия човек на света, намаше как да заменя родителите му.
Преди една година ме ядоса, а си бяхме всички в къщи, аз се развиках и казах, че ще отида на края на света и ще се оженя за някой, който няма да ме пуска да идвам у дома. Малкия отиде при брат ми и снаха ми и ги попита:" Ако леля отиде на края на света, аз може ли да живея с нея?" Потресе ме факта, че попита дали може да живее с мен, а не ги попита дали може да живее с тях.
В цялото това положение най-ужасното е очуждаването между родители и деца.
Като научиш децата си да те обичат, че ще се научат да се обичат и да обичат. Най-важният човек за едно дете е майката, затова народът е казал:"Без баща - половин сирак, а без майка - цял сирак." Лошото е че в България много деца, които си имат родители израстват сами и никога не откриват истинската родителска обич, кой да ги обича и кой да ги научи как да обичат, като животецът е толкова гаден, че винаги ги посреща с дебелия край на тоягата.