Моя страна, моя България... моя София
И ето ме отново тук. За първа нощ съм на спокойствие пред собствения си нет в собствения си (мечтай си) дом, в собствената си (надявай се) държава. В любимия ми сайт, с едни от най-близките ми (смея да твърдя) хора. Каква радост е за мен да бъда тук, няма смисъл да тъпча и да повтарям. Ще ви споделя моето впечатление за Нашата Родина. Да сте очаквали да е критично – не. Заядливо – не. Нервно – не. Тъжно – ммммм, не съвсем ;) Радостно, щастливо, неописуемо и дългоочаквано – О, ДА! Бих искал с наличието на някои неща, които всички ние гледаме всеки ден, и които затормозяват малко или много всички нас, да опиша какво чувствам и да се опитам да покажа тъпата си антимисъл...
Ден първи: Дружба. Някой беше писал: “София – Мизерно предградие на Дружба сити” Майтап, майтап! Кварталът, в който съм роден. В който съм изкарал първите дни и първите месеци, и първите години от живота си. Нашата улица. Дълго време нямаше име. После получи. Име на столица. Улица Тирана. Ех каква столица, ех каква улица! Продължението на тази наша улица беше разкопано още през лето 2004то. Не знам дали самото то се казва по същия начин, но си остана един от маркерите, които ме вкараха обратно на същото място, на което бях на последния в живота ми засега 1ви български ноември.
Ако трябва да бъда точен, самият 28ми септември бе един сън за мен. Ден нулев, защото си беше по среднощ. Бях посрещнат на летището от родителите ми, роднините ми, както и от някои от най-близките ми приятели. За кумците няма смисъл да споменавам, нали? Те са най-точните! От доста време не бях сядал “как си требе” на маса с мои си хора. Но темата е, както написахме – София и България.
Та за ден първи. И какво ме накара да се замисля за него. И за една... баничка (Между другото още не съм ял баничка). Денят започна нормално. “Станах рано. Пих вода. Мозъкът ще ми се пръсне. Мога ли да ходя? – Да. А с дъха си ще отблъсна всеки интерес на близо...”[Хиподил]. Купих си кафенце и се качих на един автОбус. Мъничък, оранжевичък, новичък и не чак толкова претъпкан. Аз, балансирайки с кафенцето в пластмасовата чашка, с едната ръчичка, и държейки се с другата за дръжката, изучавах новите модели автобуси на столичната компания за транспорт. Не съм и очаквал друго и друго. Зарадвах на една гледка, обаче. Всеки от нас, който пътува в превозните единици на столичната компания й е свидетел (на гледката) ежедневно. Аз дори писах веднъж едно тъжно коментарче за ранното пътуване в автобусите по Софийско, ама нали знаете – въпрос на гледна точка и моментно настроение. Та за баничката. И за жената, която си я похапваше съвсеееем, съвсем небрежно, докато аз се чудех как да си отпия от кафенцето, докато новото рейсче друскаше по разбитите улички. Чудех се, мислех си, колко е хубаво, че тук си имам всичко. Баничка, боза (абе и боза не съм пил още), кафе и всичко останало, което мога да си взема отвсякъде. Дори и неудобството от цирковия баланс не можа да смути възхищението, което събуждаше у мен спокойствието и удоволствието, с което младата дама отхапваше от баничката си. Макар и прави, в прилично непретъпкания автобус, макар и непознати, макар и в неудобна ситуация (всеки зает с яденето и пиенето си), аз бях щастлив, че съм тук и сега на това място (пък май и тя).
Ден втори: Западна София. Там където отраснах. Света Троица – модерният и автентичен, мой най-любим и така нелепо изоставен от мен квартал. Имаме си нов булевард и кофи за рециклиране на отпадъци. Аз си имам стари приятели, с които се срещам с най-голямо и несдържано очакване и щастие. Имаме си и квартално кафе, което помня от много, много години, което работи дори и в неделя (нищо, че сме петък де :), до 23 часа!? и дори до след това. Да не говорим, че се сетих за песничката на едно весело филмче (Бар “На здраве”), в която се пееше “Where everybody knows your name…”
Седмият ден: 169 часа откакто стъпих за пръв път в родна София, аз най-сетне успях да се свържа отново “как си требе” с вас. Не успях да споделя това, което исках да споделям, защото никога не съм можел да се изразявам. Но като заключение бих искал да споделя удоволствието си, че съм отново в нашата България и нашата София. Макар и мръсотийката и циганийката да са навсякъде около нас. Но това беше едно от нещата, заради които чаках с нетърпение завръщането си. Просто искам да кажа (или дори да извикам, макар че малко нещо емоцийките ми са се попретопили по немско):
Щастлив съм, че съм отново Тук!
Ден първи: Дружба. Някой беше писал: “София – Мизерно предградие на Дружба сити” Майтап, майтап! Кварталът, в който съм роден. В който съм изкарал първите дни и първите месеци, и първите години от живота си. Нашата улица. Дълго време нямаше име. После получи. Име на столица. Улица Тирана. Ех каква столица, ех каква улица! Продължението на тази наша улица беше разкопано още през лето 2004то. Не знам дали самото то се казва по същия начин, но си остана един от маркерите, които ме вкараха обратно на същото място, на което бях на последния в живота ми засега 1ви български ноември.
Ако трябва да бъда точен, самият 28ми септември бе един сън за мен. Ден нулев, защото си беше по среднощ. Бях посрещнат на летището от родителите ми, роднините ми, както и от някои от най-близките ми приятели. За кумците няма смисъл да споменавам, нали? Те са най-точните! От доста време не бях сядал “как си требе” на маса с мои си хора. Но темата е, както написахме – София и България.
Та за ден първи. И какво ме накара да се замисля за него. И за една... баничка (Между другото още не съм ял баничка). Денят започна нормално. “Станах рано. Пих вода. Мозъкът ще ми се пръсне. Мога ли да ходя? – Да. А с дъха си ще отблъсна всеки интерес на близо...”[Хиподил]. Купих си кафенце и се качих на един автОбус. Мъничък, оранжевичък, новичък и не чак толкова претъпкан. Аз, балансирайки с кафенцето в пластмасовата чашка, с едната ръчичка, и държейки се с другата за дръжката, изучавах новите модели автобуси на столичната компания за транспорт. Не съм и очаквал друго и друго. Зарадвах на една гледка, обаче. Всеки от нас, който пътува в превозните единици на столичната компания й е свидетел (на гледката) ежедневно. Аз дори писах веднъж едно тъжно коментарче за ранното пътуване в автобусите по Софийско, ама нали знаете – въпрос на гледна точка и моментно настроение. Та за баничката. И за жената, която си я похапваше съвсеееем, съвсем небрежно, докато аз се чудех как да си отпия от кафенцето, докато новото рейсче друскаше по разбитите улички. Чудех се, мислех си, колко е хубаво, че тук си имам всичко. Баничка, боза (абе и боза не съм пил още), кафе и всичко останало, което мога да си взема отвсякъде. Дори и неудобството от цирковия баланс не можа да смути възхищението, което събуждаше у мен спокойствието и удоволствието, с което младата дама отхапваше от баничката си. Макар и прави, в прилично непретъпкания автобус, макар и непознати, макар и в неудобна ситуация (всеки зает с яденето и пиенето си), аз бях щастлив, че съм тук и сега на това място (пък май и тя).
Ден втори: Западна София. Там където отраснах. Света Троица – модерният и автентичен, мой най-любим и така нелепо изоставен от мен квартал. Имаме си нов булевард и кофи за рециклиране на отпадъци. Аз си имам стари приятели, с които се срещам с най-голямо и несдържано очакване и щастие. Имаме си и квартално кафе, което помня от много, много години, което работи дори и в неделя (нищо, че сме петък де :), до 23 часа!? и дори до след това. Да не говорим, че се сетих за песничката на едно весело филмче (Бар “На здраве”), в която се пееше “Where everybody knows your name…”
Седмият ден: 169 часа откакто стъпих за пръв път в родна София, аз най-сетне успях да се свържа отново “как си требе” с вас. Не успях да споделя това, което исках да споделям, защото никога не съм можел да се изразявам. Но като заключение бих искал да споделя удоволствието си, че съм отново в нашата България и нашата София. Макар и мръсотийката и циганийката да са навсякъде около нас. Но това беше едно от нещата, заради които чаках с нетърпение завръщането си. Просто искам да кажа (или дори да извикам, макар че малко нещо емоцийките ми са се попретопили по немско):
Щастлив съм, че съм отново Тук!
Време беше, мама му стара, да треснеш някой справедлив ред, Тонка! Много съм обрадван от начина, по който изразяваш своите първи впечатления от добрата, растяща, но нестарееща София, която даже наскоро ке се оборудва с нов кмет, само дето нема достоен такъв сред редицата кандидати да я управляват, но млъкни, сърце!
Чакахме те да са появиш с неподражаемия си стил в тоя убав блог. С твоя приятел Софиянски - сега евродепутат и баничка ти бехме зели, и бозичка, ама теб та нямаше, та да ти ги връчим официално.
Айде, чао от мене и започвай писмовната дейност. С Веското та понастигнахме, дишаме ти у врато тъй да са каже - само ский класацийката на най-активните блогаджии :)
Бъди здрав!
Добре дошъл
Отново с нов аватар, който прекрасно показва как се чувстваш в момента
Доста объркани са мислите ти, но е обяснимо от вълнение, че не си си идвал толкова много време да се чувстваш така и да не знаеш как точно да го опишеш
И аз съм се чувствала така, макар и за по-кратки излизания от България, но при мен проблема е от ориентацията и бързото свикване с хубавата действителност навън 
Това сме ние българите, обичаме си мръсничката и неприветлива България, щото си е наша
Ако моят коментар ти е прозвучал също малко объркано, да знаеш че е защото още мозъкът ми не се е събудил, а имах тежка нощ, а преди нея - още една такава. Всъщност исках топло да те приветствам в милата ни родина
Добре дошъл отново на българската родна почва!
Никога не съм напускала България. Излизало ми
се е ей така, на екскурзия. Хващало ме е яд и
съм се замисляла за бягство, но нещо не ми дава
да го направя и това нещо са моите близки, хората
които обичам нашите обичаи, нрави и традиции,
събиранията, които навън стават само по график
и още куп неща, заради които се убедих в последствие,
че не си заслужава.
Имам роднини, които спечелиха зелена карта и вече
5 години живеят в щатите и да ти кажа освен пари
те нямат нищо. А и откакто са там отношенията им
помежду им доста са се изострили. Самите те също са
се попроменили и въпреки българските манталитети
за сплотеност и съпричастност всеки е заживял за себе си.
Когато имат проблеми всеки се спасява поединично.
Не си заслужава за шепа жълтици да рискуваме
взаимоотношенията си, здравето си и да се мъчим
да се нагаждаме към чуждите разбирания.
България може да е най-голямата дупка на света,
но си е нашата дупка - мизерничка, студеничка,
но в нея се прибираш след тежък работен ден и
заспиваш спокоен в компанията на близките и
приятелите си.
Освен това, коя държава ще се похвали с такъв
релеф и магнетизъм. Мъничка ни е държавицата,
но си имаме всичко.
*ИВА*
И пак добре дошъл (нали сме гостоприемен народ :)), ще си свикнеш пак, като със стари пантофи, оръфани, но винаги прилягащи удобно ...
Има един лаф, мисля, че в Хайнлайн съм го чел, ставаше дума за герой и жена-царица. По някое време се разделиха, но той си беше оставил един чифт обувки при нея. И докато не са изхвърлени обувките, той ще е винаги приет ... Та така, токато родната ни държава или ти самият не изхвърли(ш) папуците, тук (може би) винаги ще си си на мястото.
Марио Асенов
Хей, банда, благодарско за посрещането. Тези дни наистина ми е малко объркано. Чувствам се като в някой филм, но ще свикна доста бързо. Лошото е, че не мога да си изпълня обещанието за "спиралата на разгула", ама за съжаление трябва и да се бачка. Нещо мързелчето ме е налегнало и ми се иска да се видя с всичките си приятели, ама за съжаление трябва да се оправят разни нещица (знаете едни такива дребнички - пари, образование и други такива досадни подробности, които за съжаление малко или много диктуват това как ще живеем :)) Надявам се скоро да мога да си събера мисленцетата и да влезна в час с добрата стара родна земя. Пък може и на Витоша да отида :) Толкова е хубаво да виждаш планината през прозореца си. Бях забравил тази приятна гледка, която оценявам едва сега.
От тебе, Тонка, чувам, че имало и кръчмица дето се нарича "Витоша" :)
Ама ако съм разбрал погрешно и се каниш да са изявяваш кат баир будала, заходи откъм Княжево. Там още на 10-тия метър ке те посрещне бар "Шишарка" - по-нагоре нема нужда да са качваш. Чувам, че бил скъпичък напоследък, ама то по Княжево има и други кръчмици - шкембенце, мастичка, ракийка - както си му е редът.
И кат тръгнеш - обади са, та да та разведа из Витоша. Ке стигнем и до Черни връх, с духовно извисяване, разбира се, осъществено с любезното съдействие на мастичка, примерно.
Кумците искрено благодарят за определението "най-точните". И нали знаеш, че винаги си добре дошъл на нашата скромна трапеза.
Освен това най-безспорният факт е, че в България си е най-хубаво (независимо от всичко....)
Ей от колко време чакам да пишеш какво и как е станало след пристигането ....... радвам се, от това което чета за теб ... браво