На пръв поглед  създаваше впечатлението на мързелив и нехаен човек.Беше облечен удобно ,на пук на всякакви модни тенденции,
топло усмихнат ,сякаш дори и в най-налудничавите и критични ситуации можеше да го направи.Възрастта не можеше да му се определи точно,изглеждаше млад и 
силен ,но погледа му беше плашеш ,в него се четеше дълбока мъдрост ,която рязко контрастираше с младоликия му вид.
.Един слънчев ден седях на пейка, наслаждавайки се на розовия цвят по дърветата,когато целеустремено се приближи към
мен,заговаряйки ме с думите:
-Знаете ли господине ,че повече няма да видите никога точно същия цвят ,абсолютно същата пъпка в същия момент другата година
по това време?
-Това ми е ясно-отговорих аз,чудейки се кой е този хахо.
-А знаете ли ,че няма да видите красивото русо момиче,което приветливо ви се усмихна никога повече в този автобус?А дори и да
го видите няма да бъде същия магичен момент!-Вече мислех да го разкарам когато последното изречение ме смрази.
-Следите ли ме?-попитах раздразнено.
–Не мисля!Хората си мислят, че ги следя,но всъщност не е така.Всеки път едно и също се случва когато ги заговоря.-усмихна се той.-Въпреки 
това не се отказвам.Приемете ,моля, един подарък от мен ,тази чанта.-Вече съвсем раздразнен го заплаших със саморазправа,беше омръзнало от плъзнали 
циганки гледащи на длан ,просещи хора,които по празниците бяха най-много и най-вече дребни тарикати.
-Заминавай си човече,ще ядеш шамари вече! –Човекът тъжно ме погледна и за първи път усмивката слезе от лицето му.Махна за сбогом и бавничко,
явно замислен се отдалечи и изчезна.
 Тръгнах по алеята ,бързайки да се прибера когато видях полиция ,линейка и купчина зяпачи.Никой от тях не ми обърна внимание,на земята 
лежеше човек,а от чантата му, която подозрително приличаше на онази, която човека ми предлагаше ,като подарък се бяха пръснали снимки.
Хиляди снимки ,на усмихнато бебе,на дете със скейтборд,момче в училище,на млад мъж заглеждащ красиво момиче в автобуса..