Молба за припадък или гняв срещу вятъра

Ще се съмне всеки момент…

Звездите все повече избледняват на фона на вече сивеещото небе..

Скоро и то ще изкристализира в едни от тай-топлите си цветове.

Звездите ги няма.

Няма я студенината им, няма го и това, което думи нямам да назова, но чувствам. Сутрешното кафе прах е събрало..

Сутрешно ли е?! От кога седи така в чашата, от кога каймакът му е станал толкова плътен и от кога аз не го пия, а само го оставям така отстрани и се взирам в черното му тяло..

Не помня.. забравих и името си.. забравих, че..

Но аз ще си спомня..

Довършват ме и днешните часове…

Ето, че е ден, ето че няма и помен от нощта и от звездите..

Нещо пак задушава сърцето ми, нещо пак задушава дробовете ми.. но дишам. Продължавам да го правя.. По навик някакъв… Не знам защо.. може би защото така трябва, може би защото така обещах на дядо боже, може би защото това беше условието да падна на земята и да видя какъв е животът там долу.

Да.. аз сгреших.. сгреших и моят дядо и татко не ми прости.

Изпрати ме на някаква безумна мисия там долу.. за да се сетя, че аз пак се превръщам в човек, а от ангелът няма и помен…

Липсва ми. Той. Ангелът… Липсва ли липсата му, липсват ми разговорите с него, липсва ми и компанията му.. но господи!!!

Аз не искам повече.. спри този ад!

Спри това наказание! Не искам повече да бъда човек! Спомних си, о аз си спомних какво значи това..

Извинявай, умолявам те, прости ми.. виж ме, аз дори ангел не съм..

Червей съм!

Стъпчи ме поне.. недей увеличава болките и мъките ми!

Знам, знам че мога да понеса много, много от тях и колкото повече, толкова повече!

Не съм твърдял! Не съм го твърдял никога, че мога да умра.. па макар и да се превърна в ангел, аз преди всичко си оставам човек!!!

Защо не можеш да ми простиш!!! Защо не можеш да ми простиш, че съм такъв, какъвто точно ти! Ти ме направи!!!

Защо ме чупиш, защо ме пречупваш!!! Не виждаш ли, че не се получава..

Аз се усуквам, аз се извивам, навсякъде плискам от кръвта си, а тя не свършва..

Червен съм, топъл .. топъл и студено.. студено ми е!

Защо си толкова жесток към себе си?! Защо го правиш?! Не мога.. боли ме! Болката ме разяжда, дупката става все по-голяма..

Празен съм.. само осъзнавам все по-голямата си празнота.. която ме болиииии, крясъците ми!

Как така не ги чуваш?!

Тези игли, които заби във въздуха, който дишам, те не те ли пронизват!!! Толкова ли ти харесва и ти да си човек?! Толкова ли ти харесва да ме използваш мен, защото умея да чувствам и да изпитвам?! Но аз все пак не съм ти…

Отдели се от мен.. пусни ме! Прости ме!

Милиони пламъци изригват.. вулкан от пламъци ме изгаря..

Недей, спри.. спри! Помогни ми поне да припадна.. Направи поне това за мен!

Та аз до сега каквото направя, само за тебе го правя.. направи и ти нещо за мен.. искам.. Моля теееееееее!!!

Крясъците ми не те достигат. Забравил си слуховото си апаратче в банята… Много такива като мен изтекоха в канала… и много крясъци като моя са отправени към теб… Всички се сливат… в един…

Тишината е крясък… крясъкът е тишина… ако няма крясъци, ти ще откачиш от оглушителни звуци..

За това ли ни гледаш така спокойно?! За това ли така спокойно продължаваш да си там горе - толкова недостижим и нереален, толкова жесток и безпристрастен! Не изпитващ обич, не изпитващ омраза, добро и зло и каквото там още изпитваме ние по-низшите от теб….

Погледни ни! Ти дори очи нямаш. Божество такова..

Ти си посмешище за класата си! Ти ли си това, дето трябва да станем като него?!

Ти не можеш да ме съсечеш сега, дори и да го поискаш.. защото брадвата ще отскочи и ще се забие в челото ти..

Ще видиш, че и ти притежаваш от онези неща.. от кръвта ни, ще видиш, че ти си поел толкова много от нея, че дори я повръщаш всяка нощ, когато останеш сам и тъмния й цвят ни залива… но ние продължаваме! Продължаваме да светим… защото сме звезди! И колкото и дни да настъпят, запомни, мъчило на дните ни!

Ние сме и ще бъдем по-високо от теб!