Мокри улици - Lost in reflection

Бях на един коктейл и след първия час си тръгнах. Излязох от Военният клуб, нахлупих на ушите верния MP3 плеър, сложих ръце в джобовете и започнах да вървя. Излизайки усетих завист в една минувачка, която носеше картонено пликче Gucci. Така и не разбрах защо. По пътя гледах мокрите улици, отраженията на рекламите, на фаровете на колите. Загледах се в жълтите павета и си помислих - те са дарение от Австрия преди около 100 години и в момента вървя върху тях.
Продължавах да вървя и да се наслаждавам на отблясъците, които улиците излъчваха. Казвал ли съм ви някога, че много обичам мокри улици? Понякога е толкова романтично.
Вървях в ръце в джобовете, слушах си музика и в този момент ми хрумна за една песен. Намерих я бързо на плеъра и си я пуснах.


И се замислих за повратностите в живота. Вървях, маратонките ми се хлъзгаха по жълтите павета. Замислих се, че трябва да си купя зимни обувки, не мога да продължа да ходя с летните маратонки, които така се хлъзгат. После се сетих, че в момента нямам пари за това, след седмица. Прогоних тази мисъл и продължах да вървя. Усещах свежият въздух и това ме караше да се чувствам жив.
Крачех, а около мен животът сякаш се зараждаше. Разни хора развеселени излизаха от някакви заведения, момче целуваше момиче, разнасяше се смях. А аз се опитвах да потисна сълзата, която се зараждаше в очите ми, които се сдобиха днес с нови лещи след кратко колебание дали да си купя обувки или лещи.
Вървях и ми идеше да почна да си пея The streets of Philadelphia... виждах как живота тече около мен, а вътре в себе си не чувствах живот, а само тъга и болка. Задминах три лелки, които се кикотеха толкова силно, че ги чувах и през силната музика. Вървях минутка залепен до тях, докато не усетят, че някой се опитва да мине. Те се засмяха, аз им направих въображаем жест с несъществуващата ми шапка усмихнато и продължих. Спомних си снимките от стара София - тук навремето са минавали колесници, мъжете са били с бомбета и джентълментски бастунчета.
А аз загърнат в своя черен балтон вървях ли вървях. Минах покрай парламента, феерията от светлини беше прекрасна. Кончето пръскаше светлини навсякъде, а и хотела, парламента... Видях коледната украса и забързах ход, опитвайки се да не мисля. Вървях и крачех с ръце в джобовете. В главата ми се промъкна рефрен от песента "Танцувам под дъжда" и усетих, как капките са солени. Май не бяха капки от дъжда, нито той беше киселинен, просто това бе една сълза, която се отрони от чисто новите ми лещи.
Стиснах плеъра, смених песента на "While your lips are still red" и вдигнах яката на балтона. Минах през градинката, която услужливо ме осведоми, че е стопанисвана от "Соффарма" и минах през зебрата към СУ без дори да се огледам. Някъде по средата се усетих, че това е неразумно.
И се прибрах. Натиснах бутона за десетия етаж и прочетох надписа написан с флумастер върху таблото с бутоните, че техника "вади заседнали делнични дни на телефон...". Докато пътувах си спомних всички емоции, с които съм бил зареден, когато съм натискал същия този бутон.