Мило дневниче,

Отдавна не бях се сещал за тебе, но тия дни ме обзе непреодолимо желание да ти пиша. Работата е там,че преди около година минах през едно село и се позадържах там, та не ми оставаше време да ти пиша, но сега ме налита да си вървя, и ще ти разкажа всичко накуп.
Селото е едно такова китно и приятно, скрито в полите на планината. Името му беше... няма значение – сега се казва Розово.
Има си за кмет един отвеян момък с вечно кахърна физиономия, толкова е кахърна, че даже и като не плаче, и се усмихва – пак изглежда кахърна. Всички в селото го обичат, а и той е добричък.
Много му се качват на главата обаче – грях ми на душата – и аз често се качвах, а той като видеше, че става напечено и се скриваше в кметството и не излизаше от там, докато олелията не стихнеше. И като излезе, разказва какво е сънувал, докато се е крил в кметството. Ни лук ял, ни лук мирисал!
Та поради тази причина, повечето работа по въдворяване на ред се вършеше от неговите помощници и от кръчмарката, която много ставаше за тази работа, между впрочем. През деня кръчмата беше обикновено празна, а кръчмарят все си седеше в избата и почти не се показваше от там, та какво да прави тази енергична личност – кръчмарката в празната кръчма?
Излиза в такива моменти тя на свеж въздух и тръгва по улиците да раздава благи вести на хората. Е, понякога благите вести са във вид на юмрук в носа, но никой не се сърди, защото юмрукът се дава с усмивка, а и за негово собствено добро, нали!
Аз още първите дни почти щях да си го изпрося, но нали съм си дърво и не настоявах много – мен тогава ме вълнуваха други работи.
В общи линии селото ми хареса и реших да го огледам добре. Почти веднага попаднах в компанията на едни приятни дами, които проявиха разбиране към моята експресивност, а покрай тях се запознах и с един приятен младеж, макар и само набързо, защото той все беше зает. По-късно узнах, че върши доста от работата на кмета, особено докато кмета се крие в кметството. Реших да се заселя тук.
Хората ми изглеждаха мили и приятни. Бързо се сприятеляваха, и това малко ме смущаваше, защото аз нали съм си малко мнителен по природа и не се сприятелявам лесно, но още първите дни се сприятелих с един усмихнат младеж, защото не намерих сили да му откажа. Макар и да не му обръщах много внимание, в последствие установих, че никак не съм сбъркал с него, защото момчето се оказа будно, с чувство за хумор и свеж ум, само дето беше малко свитичко, въпреки високия си ръст и търпеше добродушно да го налагат разни недобросъвестни елементи. Виж за него ще ми е жал, като си тръгна, но все се надявам един ден да вземе и да удари с големия си юмрук по масата и да я обърне заедно с ония, които са седнали на другия й край и се наслаждават на безпомощността му.
Та ... скоро открих, че нещата в селото се случват главно на мегдана, през деня и в кръчмата – вечерта. Аз не съм много нощна птица, та какво е станало в кръчмата обикновено научавах на другия ден от клюките на мегдана. А през мегдана минаваха много интересни хора и казваха по някоя клюка. Като ми харесаше някой, обикновено се запознавахме, и после си поприказвахме, а понякога хората се заслушваха в нас и ставаше интересно, защото в разговора се включваха и други. Е, опарих се малко с един приказливец, който се оказа, че си записвал нашия разговор и после ходел да го продава извън селото, но на него бързо му видях сметката, като му извадих диктофона из джоба насред мегдана един ден, пред очите на всички. Може би действах малко грубо и хората около мен се стреснаха, но в общи линии сметнаха, че съм бил прав да го направя, пък и ... аз не обичам да си оставям магарето в калта.
В това село сладкодумието ми бе оценено. Бързо станах популярен. Е, имах си някои проблеми с документите, но това не ми пречеше особено. След около половин година от кметството ми ги оправиха, макар и да не бяха на български, все-пак минаваха за редовни.
Започнах да търся сладкодумци като мене. Веднъж мернах едно момиче, което разказваше много смешно, но аха да се запозная с него и то взе, че изчезна от селото и повече не го видях.. За сметка на това, пък през мегдана редовно минаваше едно друго загадъчно същество, което приказваше много хубаво, но не обръщаше внимание почти на никого. Казваше каквото има да казва и заминаваше. След около седмица идваше отново. Веднъж го спрях и му казах нещо, а то ме отмина безмълвно. За моя радост обаче след два-три дена ме потърси да ме пита, що точно тъй съм му казал! Е, най-после се запознахме!
В залисията бях позабравил дамите, които ме бяха посрещнали в началото. При тях някак си беше тясно за моята многолика същност. Все пак ходех при тях редовно и им разказвах истории, на които те се радваха. Но веднъж отидох да ги видя специално за един техен празник, с кутия бонбони и букет цветя отидох, но тях там ги нямаше – бяха отишли да празнуват в дискотеката. Аз им оставих бонбоните и букета и бележка да ми се обадят след като се върнат. Но изглежда ми се бяха разсърдили, щото хабер от тях повече не видях.
По това време някъде ми налетя и един сърцат момък, който за разлика от повечето селяни говореше без заобикалки. Виж с него се сприятелих без да се замислям! Много свястно момче излезе, ама беше много буен и селото на моменти му се виждаше тясно. Другите гледаха на него като на природно явление и в моменти, когато фучеше, те просто се скриваха на сушина и чакаха бурята да отмине. Аз обаче от малък обичам бурите и когато затрещи – излизам навън и гледам с възхита. Може би точно за това с него се сприятелихме така силно – щото аз не се плашех от неговата искреност, която на повечето от селяните им идваше твърде нанагорно и те гледаха да я отбягват. А може би просто, защото бяхме земляци.
Междувременно загадъчната разказвачка ставаше все по-словоохотлива. Скоро открих къде живее и започнах да й ходя на гости. Каква приятна изненада беше, когато там сварвах и моят нов приятел. Разговорите с тях ме погълнаха дотолкова, че започнах да се вясвам все по-рядко и на мегдана.
Е, понякога отивах там за да обсъдя със съселяните си някоя своя идея, но с огорчение забелязах, че тях някак си ги е страх да се спрат край мен и да ми кажат какво мислят. По-често се срещах с представители на местната милиция, които ме предупреждаваха да си меря приказките. А мен това ме дразнеше и понякога се стигаше до бой. Е, аз в тази сфера съм майстор и бързо успях да науча, кои от местното опълчение стават и кои просто се дуят. Скъсах с идеята, че някой ще седне да ме подкрепя. Просто излизах на мегдана и си казвах какво мисля. Поне виждах, че мнозина ме слушат. Може би, защото приказвах различно, може би защото не ме беше страх от размахваните пръсти, а може би просто чакаха да дойде патрула и да стане търкала. Е, за мен това беше веселата част. В такива моменти обикновено кметът се скриваше, мегданът се разчистваше и започваше я бой с камъни, от който пострадваха най-вече зяпачите, я настъпванка по мазолите, която гледана отстрани приличаше на екзотичен танц. Понякога, когато беше в селото и в съответното настроение, в търкала се включваше и моят приятел, но само за забава, щото двамата идвахме твърде много на блюстителите на реда. В общи линии гледахме да не се намесваме в боя на другия. А общата ни приятелка в такива моменти се криеше и само ни укоряваше, че се държим невъзпитано. Тя не обичаше караниците. Заради нея обикновено ги и прекратявахме.
Макар и тези препирни да не ме впечатляваха особено, защото обикновено противниците ми бяха твърде слаби, все пак нямах никакво намерение да си губя времето в изнасяне на уроци по елементарна самоотбрана пред публика. Моята цел беше съвсем друга. Просто смятах за свой дълг пред иначе симпатичните ми съселяни да им казвам неща, които би било полезно да знаят, макар и в разрез с политиката на кметството. Виждах, че има кой да ме чуе.
Освен това, въздържах се от окончателно напускане на мегдана поради причината, че там от време на време се появяваха някои интересни мен същества, с които още не бях се запознал. Имаше например едно скокливо същество, което се появяваше рядко, но винаги от неочакван ъгъл, и колкото и да беше крехко на вид, винаги беше непоклатимо като скала, когато някой се опитваше да го отмести. Веднъж успях дори да привлека вниманието му за няколко часа и това определено си беше успех, като се има предвид, че това същество знаеше много и беше трудно да го впечатлиш. А всъщност аз повече време дебнех кога ще се появи за да чуя какво ще каже, защото то освен умно, беше и остроумно.
А някъде есента, в селото надойдоха и други интересни същества, с които си струваше да се запознае човек. Започнах тогава да разказвам на хората и приказки, освен да споменавам неприятни истини. Тази ми инициатива бе посрещната с по-добро око от кметството и аз за кратко се заразих от идеята, че мога да казвам какво мисля и по по-приятен от директния начин. Започнах дори да пиша приказки за своите съселяни... Но един прекрасен ден изненадващо получих ритник в задника и много се изненадах, като видях че ми го е лепнала кръчмарката.
Виж с нея не се бях сблъсквал до сега. Е битката, която се завърза бе значително по-интересна – кръчмарката владееше доста непозволени хватки и зрителите имаха възможността да се насладят на един хубав мач.
Все пак идеята ми да бъда “добър” все още ме владееше и аз предпочетох да насоча вниманието си към майсторите на словото, с които селото се изпълни след края на лятото. Един ден, с гръм и трясък на площада влетя едно бърборило, което бързо събра очите на всички. Това бърборило ми стана симпатично от пръв поглед, както и на моите приятели и ние побързахме да го приобщим в своята дружинка. Пак по същото време селото се сдоби и с нов поп, макар и без попадията. Попът беше крайно съмнителен, но за сметка на това пълен с притчи и разговорчив. Беше поп-новатор и смело смесваше религиите и ученията, само и с единствената цел да умножи доброто сред хората. И трябва да кажа, че бързо намери своите последователи. Най-вече сред нежната половина от населението.
На мегдана се появиха и качествени поетеси. Вече не смогвах да ходя от четене на четене. Кметството се опита да канализира нещата, но поетесите бързо разбраха, че в читалището на селото никой не ходи и си останаха на площада. На селяните скоро им дойде нанагорно от толкова поезия и започнаха да се прозяват. Поетесите пък малко се засегнаха и запрашиха към други села или където им видят очите.
Е, имаше и поети с по-зряло мислене, които се опитваха да прокарват дори патриотични идеи, но скоро се установи, че в това село най-се интересуват от любов. С ръка на сърцето ще си призная, че и аз се възползвах от тази карта. Дай ми на мене за любов да говоря! По някога дискусиите продължаваха с дни!
Започнах да се позадържам аз на мегдана, започнах и да подпомагам кметството на доброволни начала. Есента беше красив сезон. Слънцето беше разпростряло меките си лъчи над селото и не залязваше, даже и нощем.
В селото започнаха да прииждат и подобни на мене. Хора, които не се смущаваха да говорят истини от които някои ги боли. Изведнъж се оказа, че много от селяните, иначе мирни и кротки хора, са чакали именно такива думи. На мегдана започна да става все по-весело. От център на внимание, аз дори започнах да се редя на опашки за автографи. Това никак не ме тревожеше. Аз имах възможност да се наслаждавам на прекрасно изречени мисли и хич не ме интересуваше, че не аз съм техния източник.
Границите на моето приятелство се разшириха. Започнах да се укорявам за придирчивата си природа.
Е, не се минаваше и без някой инцидент. Успоредно с вълната от майстори на словото, в селото нахлуха и много лумпени. Горе-долу по времето, когато наближаваше коледа, съвсем спонтанно се сбих се един от тях. Войнстващата простотия винаги ми е била най-противното нещо на света, а този я демонстрираше с пълна сила. За моя изненада обаче, отново се срещнах лице в лице с една от стихиите в селото, т.е. нашата кръчмарка. Тук боят вече се разви на по-широк фронт. На страната на лумпена застанаха и някои заблудени елементи. Ударите се преместиха изцяло от кръста надолу. А трясъците от битката заглушиха всичко останало....
Все пак, коледният дух победи. Всеки си показа рогата, всеки си получи заслуженото и колективният дух възтържествува. По коледа оръжията бяха заключени в шкафа, с обещанието никога повече да не се вадят.
Енергията на битките беше трансформирана в красота. Мнозина от селото, заразени от примера на сладкодумците по мегдана, започнаха да изказват мислите си по същия привлекателен начин и се оказа, че техните мисли никак не са безинтересни... Онова скокливо същество ми стана приятел! Какво повече можех да желая?
Но... се оказа, че в еуфорията някои неприятни факти са ми убягнали от очите. Оказа се, че в това село усмивката е винаги задължителна – на всяка цена и със всякакви средства. Започнаха да изчезват хора. Понякога изчезваха просто защото бяха казали нещо накриво, понякога се махаха, защото им бе омръзнало да си държат устата разтегната с ръце. Оказа се, че тук истината винаги трябва да е без бодли. За да не стават грешки това беше заявено на всеослушание. Към кметството бе създаден специален отдел за добро настроение.
Оказа се още, че селяните не обичат неприятностите, и ако случайно се сблъскат с тях, предпочитат кметството да ги отстрани. А кметството лесно се справяше с неприятностите отвън. Лошото ставаше, когато съселяните започваха да си пречат един на друг. Вместо да се мори да решава кой крив, кой прав, кметството просто реши да забрани неприятностите. Ей така – насила. Който кажеше нещо, което засяга друг – веднага беше обявяван извън закона. Трудно стана да се казват неща в това село. Сто пъти трябваше да премислиш преди да кажеш нещо – дали пък някой няма да се засегне? По тази и причина хората започнаха да говорят само на отвлечени теми.
И... някои хора избягаха, а други се разбунтуваха. И съответно веднага обидиха други. И съответно веднага бяха обявени извън закона. И съответно... аз отключих шкафа с оръжията. И вече не ставаше въпрос за това да защитавам приятел. Моите приятели се бяха сбили. Моите приятели смятаха, че имат сили да се защитават сами. Трябваше да защитавам себе си. Трябваше да вкарам в битката всичко което мога. Трябваше да се премахне глупавият закон за “непременно позитивните новини”.
Естествено този път битката се проведе на най-високо ниво. Аз и моята скоклива приятелка срещу кръчмарката и сътрудниците към кметството. Партията завърши с пат. В селото се откри ново кафене “При незалязващото слънце, под лозницата, следобяд”, което обикновено стои празно.
Бърборелата неусетно изчезна. Моята сладкодумна приятелка също си заключи къщата и отиде в града. Направих последен опит да отворя очите на моите съселяни с един анализ на психиката им. Докато успеят да му се зарадват и пристигна дежурния патрул, в лицето на едно сърцато девойче с много хъс и никакъв опит. Нямаше смисъл да го бия. Посланието на кметството беше ясно.
За туй, мило дневниче, аз смятам, че няма повече какво да правя тук. Вярно, че някои хора ще ми липсват, но да продължавам да вегетирам в това село, нито за тях, нито за мен полза ще има. С тях може да се срещнем пак и другаде.
Тъй че, ще тръгна пак по белия свят да си търся късмета...