Малко екшън

Случи нещо, което напоследък минава в графата "извънредно". Стана ми скучно. И ей така, от скука, събрах бившия приятел на бъдещата ми приятелка, настоящия на бишата, бившия на настоящата и един случаен колега от София. Гледам оттък, гледам от там - всичките се събират в двама души. Zip-нах ги до един, кръстих го Кирил Пешев и го пратих в Пакистан... **

** това няма нищо общо с истината, просто ми хареса как звучи :)
Обаче Пешев наистина го пратих в Пакистан.

 Кире, излезе ти късмета брат! - посреща ме с широка усмивка колегата от нощната смяна. Удостоявам го с мътен поглед и се забивам директно пред кафе-машината. Мразя да ми викат Кире. Казвам се Кирил и не виждам причина някой да изопачава името ми. Обикновено се сърдя и колегите като че ли свикнаха да ме наричат по фамилия - Пешев.

Докато мътните капки се стичат в чашата, сред морето от болка и хаос в главата ми изплува една мисъл: колегата прекрасно знае какво го чака за това "Кире". И след като се е престрашил... Отпивам живителна глътка и го поглеждам по-внимателно. Не, че е много лесно. Не трябваше да пия тъпата водка снощи. Особено от четвъртата нататък

 Колегата най-накрая зацепва, че не съм във форма и усмивката му малко помръква. Не защото му пука за мен. Явно не реагирам, както е очаквал на онова, за късмета. Тъпо копеленце си е той. От ония, дето си умират от кеф, когато някой сгази лука.

- Не сме спинкали снощи, а? - подхилва се пак оня - Айде глътни кафенцето и бегай при шефчето, че те търси от как е дошъл.

Сдържам се някак да не го тресна между свинските очички. А сега де. На шефа пък за какъв дявол съм му по това време. И как въобще е станал толкова рано? Ох, мамка му, не трябваше да я пия тъпата водка ... След десетина минути влизам в бившата някога спалня, която шефът е набедил за работен офис.

Цялата фирма е разположена на шестнадесетия, последен етаж на блока. Мястото е избирано с известна доза мазохизъм, предвид скапания асансьор, но най-вече заради разположението и височината. Шефа купи апартамента на безценица. Не са много желаещите да катерят сто и петдесетина стъпала по няколко пъти на ден и да имат вода предимно когато навън вали и покрива прокапе. Разпънахме за два-три дена сателита на терасата, антените на покрива и двата сървъра в хола и ето ти нов доставчик на интернет за корпоративни клиенти. Гарантирано качество с денонощно обслужване. Шефа разбира от компютри толкова, колкото да си пусне Quake на лаптопа и да стреля лошите, докато му се насълзят очите. Но пък разбира от бизнес. Плаща изключително добре за да работи всичко както трябва и да си държим устите затворени. Достатъчно, за да се вдигна с тая камбанария в главата си и да отида на работа преди седем.

- К'во си оклюмал бе! - посреща ме жизнерадостно.

 Мамка му, какво са се разскачали всички да се радват толкова рано сутринта, не е ясно. Тръшвам се на "клиентския" стол и чакам разяснения. Разясненията пристигат незабавно - утре летя за Пакистан да дърпам мрежи. К'во?!?

- К'ъф пакистан бе шефе, къде ме засили дае.а. Готин бъзик, 'ма не съм във форма нещо. Кажи, за к'во е цялата олелия, без майтап, ок?

Толкова много думи изчерпват нацяло наличните ми запаси от енергия и подпирам лакти на новичкото бюро на шефа. За всеки случай. Да не ми падне главата. Никакъв майтап обаче. След двуминутна лекция за вредата от алкохола, цигарите, жените и всичко, което пречи на работата на добрия системен администратор отново ми се сервира същата версия: Утре. Полет. До Пакистан. Изграждане на мрежи. Точка.

Влизам при колегата, да си прибера якето и не пропускам случая да му го върна:

- Илиев, пак си напред с материала, братче. Шефа като ме видя и се отказа да ме праща, 'щото съм бил резил за фирмата. Бегай, че искал да ти каже нещо.

С велико удоволствие наблюдавам, как свинските очички се изпълват с болка. И той знае къде е шибания Пакистан. В този момент обаче шефа влиза и разваля магията:

- Пешев, изчезвай да се наспиш и утре да си кукуряк в пълна бойна. Илиев, 'дигай Жечев да се донесе максимално бързо. Две-три седмици ще се оправяте двамата тука, разберете се за смените. И без издънки. Ако има нещо - на мобилния. - втренчва се за някокло секунди в Илиев и го довършва - По добре да няма!

 Прибирам се към квартирата пеш, с надеждата гнусната мъгла да попие част от махмурлука. Обичам да ходя пеша. Може би защото не обичам коли, автобуси, влакове, трамваи и изобщо всякакъв транспорт, който може да ме завлече неизвестно къде, ако само се разсея за малко. Затова предпочитам да ходя. И поне веднъж в седмицата да потичам в парка. Като ме хванат лудите, си го изкарвам на някоя игрица или блъскам железата във фитнеса до блока, докато се скапя. Мамака му, сигурно водката е била менте. И като че ли ме би някой по главата да пия толкова. Ама не става всеки ден човек на тридесет я.

Пакистан! Как не. Навремето ми трябваха две години да събера кураж да кандидатствам в София дето е на стотина километра, тоя иска да ме праща на мйната си. Мразя да пътувам. Обичам предизвикателствата, но да се случват в къщи. Или в квартала. Нали затова се закопах в Интернет - всичко ти е под ръка, без да се налага да ходиш където и да било...

***

 Утре-то е вече факт. Не съм си допил кафето, а шефа вече звъни. Проверява ме дали съм готов. Готов съм, ама идея си нямам за какво и как. Снощи проверих прогнозата за региона по CNN за следващия месец - жега и прахоляк. Същата като за предишния. И за следващия. Никъде не се споменава за стрелба и епидемии, което е добре. Обаче е на другия край на света, мамка му! Докато се усетя, шефа ме е пакетирал в тъпия си мерцедес - винаги съм се чудел, как една толкова скъпа кола, може да е толкова неудобна, паркирал ме е в кафенето на летището, оправил е една купчина хартия, която бива натикана в ръцете ми с обяснението: бордна карта, застраховка, командировъчно, убих те, ако го заубиш, телефонни номера за всеки случай и какво ли още не и сега седи начумерен насреща ми в очакване на полета. А аз все още не се отказвам от залъгалката, че всичко това е някаква шега и току се оглеждам от кой ъгъл ще изскочи Жоро Пентаграма. Напразни надежди.

Не знам точно колко далеч е това място, но имам чувството, че досега трябваше да съм обиколил няколко пъти Земята със скапания самолет. Оказва се, че летенето не е толкова страшно. В салона има само някокло човека. Някаква пенсия с безумно скъп ръчен часовник (часовниците са ми слабост) и, вероятно, не по-малко скъп костюм дреме на седалката от ляво. Тия от предния ред дружно зяпат филм и си траят. През прозорците или както там им викат не се вижда нищо интересно, освен примигващите светлини на поредната писта. Скапания самолет се движи сякаш на подскоци - докато излети от някъде и бърза да кацне.

Сервитьорката, пардон, стюардесата е с болезнено бяла кожа и леко досадна в стремежа си да ми угоди. Знам, че жените ме харесват, макар и да нямам идея защо точно. Не си падам по блондинки обаче.И ме накара да изключа мобилния преди да успея да извадя лаптопа. Сега ми пречи да си джиткам CoD и ми разваля релакса с въпроси за пиене и ядене и постни усмивки. Чудя се дали да не подремна малко. Започвам да харесвам пакистанците - шефа никога, ама никога нямаше да се оръси за първа класа.

***

На летището в Карачи (не може да е истина - аз в Пакистан!) някакъв чалмосан тип с лъскав костюм ме измъква за нула време от митницата и докато му обясня, че фамилията ми се изговаря П-е-ш-е-в, успява да ме натовари в огромен Рейндж Ровър и на сносен инглиш ми обяснява, че ще пътуваме с кола до селото, нямало никакъв проблем.

Нито знам за какво село ми говори, нито ме интересуват проблемите му, само започвам да се чудя, аз за какъв дявол съм му. Полет първа класа, новичък джип за поне сто и петдесет бона, а след като излизаме от летището, пред и зад нас се лепват по две Тойоти с огледални стъкла. К'ъф е тоя бе, мамка му? Наркобос? Депутат? Тия тука имат ли депутати изобщо? И за какъв дявол, все пак, са му притрябвали моите услуги?

Чалмалията вади от някъде запотено шише с бледосинкава течност, вероятно джин, и ме поглежда въпросително. Обяснявам му с измъчения си инглиш, че пердпочитам бира и получавам някаква неизвестна бутилка с надпис "Coors". Поносимо. Докато смуча от запотената бутилка и зяпам разсеяно през прозореца, се сещам, че всъщност не знам нищо за тази страна. Няма нито пустиня, нито прахоляк, движим се през нещо, което може и да е джунгла, от къде да знам. Но ми се вижда постно за джунгла, а е големичко за обикновен оазис.

Чалмалията търпеливо обяснява колко голяма страна е Пакистан, да, имало и пустиня, но не тук, а на север имало много планини и сняг и почти най-високия връх. Хей, верно бе! Оня блудкав филм, за алпинистите, имаше нещо такова. В крайна сметка ме изсипват след два часа в някакво доста сносно имение, сякаш извадено от приключенски роман за английските колонии. Багажа ми изчезва моментално и едва успявам да измъкна чантата с лаптопа от ръцете на някаква услужлива чернилка. Е, не точно чернилка. Ама не е и бял. Никак.

На никого не му идва на ум, че може и да съм се поскапал от толкова мотаене по разни самолети и джипки, ако и много удобни и чалмалията ме въвежда в прохладен кабинет на втория етаж на зданието и ме оставя с поклон в компанията на ... мамка му, тоя ако е пакистанец, аз съм балерина! ... белокос, белокож мъж около петдесетте с подозрително бяла усмивка, вероятно изкуствени зъби. Белокосият ме започва с миста Песефф и ми изнася набързо една лекция - как все още твърде много хора си мислели, че в тази страна има само върхове, като К2, пустиня и терористи. Но той, Джоуел Пищан, смятал да промени тази представа с верига от първокласни местенца за отдих и развлечение, като това тук. И аз да ти го напищаня, направо ти повярвах, ей сега. Спрял избора си на мен, защото съм имал чудесни препоръки като специалист по компютърни и охранителни системи и богат опит в намирането на нестандартни решения.

Ще му откъсна главата на шефа. Къде го намери тоя бе! Един господ знае какви ги е наприказвал, но определено доста има да обяснява, като се прибера в София. Белокосия ми показва още веднъж ослепителното си чене и ме праща да почивам с поредното миста Песефф. Пешеф бе, серсем! Мамка ти милионерска, една фамилия не запомни.

 Май наистина няма да е зле да поспя, от безумното висене по разни самолети и джипки или от напиращата да излезе бира, съм станал нещо твърде раздразнителен. Усмихвам му се криво и се изнасям към покоите си. Да, доста има да си поговорим с шефа и дано има смислено обяснение. Кой ме би по главата да му споменавам,че навремето отделих почти две години на охранителните дивотии и всъщност станах доста добър в това.

***

 Представят ми местното компютърно божество. Прилича малко на Махатма Ганди, само дето е по-млад и в очите му няма и следа от благост. По-скоро гледа като местния пенсионерски шампион по шахмат, котото хлапето от отсрещния блок току що е разгромило с пет хода в кварталната градинка. Разгъва огромна карта и започва да ми обяснява какво се опитват да направят. Зяпам известно време картата, задавам няколко въпроса и разбирам, че тоя е пълен аматьор. Хехе, така е момчето ми, това, че си завършил в Масачузетс, не означава, че си научил нещо. Кой бунак прехвърля сигнал над водно огледало по хоризонта бе! Това не му го казвам, естествено. Не ми пука, дали ще се обиди, но ми плащат да свърша работа, а не да си играя на бавачка с разни недоучили шахматистчета.

Следобеда оглеждам мотаещите се наоколо чернилки, взимам този с най-смислен поглед за помощник и монтираме сателита на някаква барачка, явно построена специално за целта. След което изгонвам и черньото и шахматистчето под предлог "предстоят сложни настройки на първоначална инициализация", което си е пълна глупост и само още веднъж доказва, че колегата е абсолютен аматьор. Хайде после ми разправяй, че и в Щатите не дават дипломи с връзки. Проверявам си пощите, любимите сайтове и месенджерите. Изтеглям един филм от нашия си сървър за похвалните шест и половина минути и обявявам сателита за настроен.

 Вечерта, докато си зяпам филма с поредния запотен Куърс в ръка, Шахматистчето ми се изтърсва, за да ми съобщи, че утре трябва да обиколим терена. Ще, ще. И трасетата ще нагласим. Само дето все още не знам защо точно аз. Със сателита може да се оправи всеки, а глупостите, дето са ги натворили, можеше и по телефона да попитат, работа за пет минути. Що им трябваше да ме размотават по половината планета за такава глупост...

***

 Следващите дни става интересно. Не им е чиста работата на тия и това си е. Шахматистчето качва някакви безумни криптиращи програми на сървъра, пише някакви съобщения с неясна кодировка, като че ли арабска, може и еврейска да е, така или иначе не се чете и ме гледа накриво всеки път, щом се завъртя в барачката.

Вчера домъкнаха половин камион обурудване - камери, рекордери, прожектори, датчици и няколко кашона, нашарени с йероглифи, на които единствения разбираем за мен надпис е Nippon Japan. Да правят каквото си искат. Честно казано, не ми пука дали са Алкайда, порнобосове или наистина подготвят някаква нова хотелиерска услуга - всяка вечер в десет и половина идва белокосия и ми връчва списък със свършената работа (интересно, кой ли го подготвя, като Шахматистчето по цал ден си играе на сървъра) и приятна сума американски долари в брой като лична компенсация. Командировъчните отделно.

Имам още два-три дни работа да наглася охраната по периметър откъм реката. Мрежата работи прекрасно със и без кабел навсякъде по огромната площ на имението и в разхвърляните тук и там бунгала. После заделям два дни за тестова и сайонара чернилки - Пешев си отива в къщи. И няма да мръдна от там поне един месец, шефа ако ще да направи задно салто от балкона. Ще си къркам Хайникен и ще правя виртуален секс с всички налични японки по Кюто. По безопасен е, това от мен да го знаете. Няма спин, а и не ми пука, ако някоя червена шапчица ме зареже на най-интересното, защото некадърния и мъж се прибрал.

***

Не ми се спи тая вечер. Омръзва ми да се въртя в леглото и решавам да си направя едно нощно къпане в басейна зад къщата. Вземам и лаптопа, по-скоро по навик. Пред басейна вече се сещам, че щеше да е по-разумно, ако вместо това си бях взел хавлия. А и маратонките не са най-доброто за басейн. Абе то и плувки нямам. Ама кой ще гледа в три сутринта, а и отдавна не съм се цамбуркал гол. От оная незабравима вечер край Созопол, когато плувахме по лунната пътека и се гмуркахме, разголили душите и телата си с ...

 Не знам колко време съм седял вторачен в басейна, потънал в спомени за вълшебното лято, което така и не се състоя, когато рязка пукотевица ме изтръгва от унеса. В казармата нямах много досег с оръжие, но не мога да сбъркам мудното сухо трещене на калашника. На няколко калашника. Не страдам от излишно любопитство и затова, вместо да се затичам да проверя какво по дяволите става, се изнасям пълзешком покрай басейна към парка около главната сграда на имението. На половината път усещам, че пълзенето ми се затруднява, защото все още стискам в ръка чантата с лаптопа. Няма как да го оставя, той си ми е стар боен другар, затова нахлузвам ремъка през врата си и продължавам бързо нататък.

Докато се опитвам да скрия всичките си сто и осемдесет сантиметра между ниско подрязаните храсталаци, пукотевицата е поутихнала, вече се чуват само единични изстрели, но за сметка на това доста крясъци. Не знам нито кой вика, нито какво - дерат се гърлено на скапания си език и нищо не разбирам. Дали пък не са ченгетата? Изнизвам се тихомълком към най-близкото бунгало. Вмъквам се вътре и посягам да извадя лаптопа. Ха, и какво като го извадя? На кого да се обадя, 911? Да бе, ей сега ще кацнат пет хеликоптера с морски пехотинци и ще избият лошите. "Дай ми сто здраве и двеста броня и..." - минава ми през ума един стар геймърски виц и започвам да се хиля в тъмното.

Пешев! Не ти държат нервичките май, а? Гръмнаха няколко пъти и те хвана истерията. Вратата се отваря с трясък и някакъв тъмен силует се очертава в рамката. Инстинктивно се извъртам и му тресвам една селска левачка там, където би трябвало да е главата му. Дали от фитнеса, дали заради всичките нерви и бяс, оня се трупясва на прага, без да гъкне. Гледам тъпо няколко секунди. Вдървено, сякаш някой друг командва тялото ми, освобождавам неканения гост от автомата и, за да затвърдя новосъздадения образ на лошо момче, му тресвам един злобен шут в чалмата. Грешка! Вместо да го прати при дедите му, ритникът ми го връща в съзнание и типчето понечва да се надигне. От което изпадам в паника и пресрещам разкървавената му физиономия с приклада на калашника. Чува се тихичко изгрухтяване и някакъв хрущялен звук.

Хич и не чакам да видя какво ще се случи. Оная част от мен, която не се е вцепенила от паническия страх, се опитва да ми набие в главата, че съм все още жив, всичките пари и документи са в джобчето на чантата, а Карачи е на няма и двеста километра от тук. Правя няколко вдървени крачки навън, после хуквам като обезумял към тъмната стена на джунглата, без да обръщам внимание на крясъците, изстрелите и смразяващия писък на няколкото рикоширали наблизо куршума.

Половин час по-късно, с треперещи крака и горящи дробове се сривам между дърветата. Когато дишането ми се поуспокоява и острото гадене в стомаха понамалява, си давам сметка, че всичко наоколо е тихо. Никой не ме гони, не ме стрелят, дори крясъци не се чуват. Мамка му, к'ва беше цялата тая дивотия? През целия си съзнателен живот съм се бил само веднъж, във втори курс на университета, когато две пияни типчета се опитаха да замъкнат приятелката ми в колата си на излизане от дискотеката. Оттървах я, но изядох доста бой. Тогава започнах да ходя от време на време на фитнес.

Брей, хубаво ни юркаше старшинката в казармата да ставаме хора, ама на, нали съм си скатавка, когато наборите ходиха по учения, аз се скатавах в щаба и бях доволен, че не ме закачат. Аз да не съм Рамбо бе! Мамка ви и копеленца недоклатени! Само да се върна, шефа ще го застрелям като бракувана овца, дето ме набута в тая каша. И после ще го обеся на сателита, за назидание на останалите, ама-ха! 

Следваща>>