Малко блабла

Гледам аз, гледам снимки на блога ... някаква "случайна снимка" случайно ме заведе в някаква галерия, дето нещо съм я пропуснала. Някаква бглог-среща. Чета коментарите към снимките и ми става забавно. Оттам пък друга снимка пак случайна - в друга. Оттам се сещам пък за постинга на Еови за лютеницата и сиренето и как тогава първата ми и единствена реакция беше само да отворя в няколко нови таба няколко търсачки за евтини билети и да видя как са цените. И видях - чисто информативно. Хубаво е човек да е информиран, нали?

Но всъщност мен за друго ми се пишеше. Даже много, само че не знаех как да започна. Е, това горното май е възможно най-неподходящия начин, защото няма нищо общо с това, с което исках да ви занимавам :)

Но айде, почнала съм вече, няма да трия.
Това въведение а ла лирическо отклонение да не се приема буквално. Просто от време на време ми идват такива музи, но да не прозвучи като отчаян вопъл само, защото не е. Хубаво си е, екстра си е тука, само понякога ме хващат дивите и много, ама много ми се иска в такива моменти да направя нещо по-радикално. Да сменя една реалност с друга - ей така за разнообразие. Но това всъщност са пълни дивотии.

Сега ми се разказва какво стана тия дни, всъщност не че е нещо особено. Ама който няма време и/или не обича да чете дълги постинги ... да си решава.

Та ... да почнем от съботата. Бях на работа вечерта, аз работя в едно заведение. Нямаше почти никакви хора - много нетипично за събота, която по принцип е доста силен ден. Но .. великден туй онуй... знам ли. А един човек не можеш да го убиеш с много работа, но можеш да го довършиш с липса на свестно занимание. И така, карахме си с шева на автопилот. На някакъв унес, защото няма смисъл да мислиш. Може, но не помага на момента. Обаче понеже беше все пак шефа, не върви някак да отворя списание или да говоря по телефона или да правя нещо по-занимателно. Има такива смени. А шефа ми е по принцип готин. Млад индонезиец на 28 (мисля), а те всички индонезийци са много дребнички и тъмнички. И той така, обаче той е някак много миловиден и всъщност наистина красив. И някак мъжествен, нищо че е под 170. Обичам да работя с него, защото той се старае наистина, харесва си работата и я върши с удоволствие. Това е заразително. Всъщност той я върши не само добре, ами и с една такава особено виртуозност и грациозност, което кара мен и колежката ми единодушно да си мислим, че той би трябвало да е много добър, наистина изкусен, и в леглото. Но това друга работа :)

И така, работехме си с него някак си, а с него се разбираме добре. Няма нужда да си обясняваме нищо, ние си се знаеме и си знаеме дереджето. И двамта бачкаме една идея повече, отколкото трябва за да ни стига време и хъс да си търсим и действително намерим гадже, и двамата сме соло от доста време, обаче не се оплакваме наистина, защото си знаем и защо и как и всъщност и двамата си харесваме работата. Той е готин шеф, както вече казах, но на моменти е обидчив и на настроения. Всеки шеф си има недостатъци, та и той. Приема нещата лично понякога, без да са лични, например ако нямаш време да поемеш някоя допълнителна смяна - щрак - той ти е обиден. Обаче му минава, де. За сметка на това пък той даже и да е в лошо настроение и да гледа всички начумерено, ако се абстрахираш от това и продължиш да си говориш с него същите глупости като по принцип, той в един момент грейва както преди и си става окей.

Така и тоя път, разправям му как съм станала като мишка. Разправям му го, защото знам, че ще ме разбере, и то от личен опит. Понеже съм имала хамстери и знам какво става като му дадеш да подуши шоколад: той полудява. Активизира се такъв и започва да души навсякъде и да търси шоколада. Не, не се лъжете, че мишките обичат да гризат сирене. Мишките, дами и господа, обичат шоколад!

И така, мишки и шоколад. А с него сме на едно дередже и той разбира. Засмяхме се и двамата, а аз си спомних пак четвъртъка.

Да, пак бях на работа, пак там. Два часа преди работа получавам смс от някакъв френски номер: Здрасти, айде да се видим днес, много ще ми е приятно! Първоначално си помислих, че е един познат, и му отговорих, че не мога, защото съм на работа от 6. Добре, казва, може да се видим за един час от 5 до 6. Погледнах пак номера - не беше същия като на оня познат. Освен това оня познат всъщност беше полуиталианец, а не французин. Помислих си за още няколко човека, които може да са, но не бяха с този номер. Подписва се с JF, не познавам никой с JF или поне не се сещам. Най-накрая се обадих по телефона и попитах Бе ти кой си всъщност, че не се сещам? Той: хаха толкова ли беше пила???? Викам ми явно да, защото не се сещам. Ами аз съм ... каза си името ... нещо като Жан-Франсоа ама не помня точно ... обаче не ми помогна особено. Къде живееш, питам го, защото имах на ум едно предположение кой може да е (но не и: откъде ми има телефона). На едно (малко умряло) парти се бях запознала с едно момче от Метц, забравих как се казва. Бях му дала имейла ми. :) Беше някакъв на 19, макар че изглеждаше по-голям. Обаче ме гледаше като голямата си кака, която би го научила на много неща. Има я тая нагласа понякога (не често), усещам я. "Хвани си кака да те отрака" нали има такава приказка. Пък аз не знам дали съм в състояние чак пък да отраквам някого, но това е съвсем друга тема.
В Париж, казва ми. Как в Париж, не е ли в Метц, питам? Не бе, в Париж. И се хили.

Много му беше весело. Няма що. А аз бях любопитна. Казвам му хубаво, не те знам кой си, ама в 5 часа в кафе Костбар, знаеш ли го къде е? Да, знам го, казва (момент: французин от Париж, който знае кафе Костбар??) ама защо там, пита, айде да не е там ами едикъдеси, ти там работиш все пак. (МОМЕНТ: явно наистина ме познава, защото знае, че там работя). Но там де, там се видяхме. В кафенето дето работя в него.


Колежките ме посрещат: "Очакват те!". Не мога да разбера какво означават усмивките им. Всъщност, така и не разбрах... Горе е, казват. (заведението ни е на два етажа) Ама кой? - питам ги. Как изглежда, кажете! Те вдигат рамене - нормално. Аз, обнадеждена: Ама готин ли е поне? Те: амиии нормален си е.
Всъщност не се сещам за много готин французин, с когото да съм се запознавала напоследък. А се сещам само за "нормални", и нови и стари познанства, обаче никой от тях ми няма телефона.

Качвам се горе и ме посреща с широка усмивка рус млад мъж. За пръв път го виждам...





(следва...)