Малката Коледа

В едно китно селце, недалеч от Панагюрище кипеше живот.

Отрано - въпреки, че беше събота, в къщата на чичо Петьо и леля Пенка настана суматоха.

Още по тъмно, след звъна на стария будилник, цялото семейство трескаво се заприготвя за голямото събитие.

Днес беше „Малката Коледа”, както наричаха на село денят, в който колеха прасето.

Този ден се превръщаше в празник за цялото семейство Днес главата на семейството имаше възможност да докаже, че наистина е такъв /а не на петела гребена/, като тегли ножа на „Гошо”, домакинята на къщата шеташе изпърво около „майсторите - колячи”, а после и край трапезата и всички виждаха колко е оправна и цъкаха с език, а дечурлигата прекарваха целия ден в препускане из двора, весели игри и похапване – я на пърлена кожичка, я на печена зурла или опашка от прасето.

Чичо Петьо стана пръв и чевръсто се заоблича. После потри ръце и добави няколко цепеници в жарта на почти угасналата печка.

След това отиде до прозореца, дъхна няколко пъти върху замръзналото стъкло и го потърка с крайчеца на ръкава, за да погледне какво е времето навън.

„Тоя сняг яко ще натрупа, ама поне ще омекне времето! Трябва да почистя и да скалъпя навес, преди да са дошли майсторите”- помисли си чичата. И като наметна кожуха се отправи към мазето, за да потърси из рафтовете по-голямо парче найлон.

След около половин час навесът беше готов, ножовете- наточени, а „майсторите”– Тош, ГьореАта и домакина – вече на по една греяна.

Чичо Петьо остана малко изненадан от това, че Гьорето сутринта цъфна на вратата освен със задължителните „хирургически инструменти” и със старото си чифте на рамо.

Ама си замълча – не само защото коляча беше странна птица, но и за да не му троши хатъра преди „операцията”.

По някое време тримата се спогледаха и като по команда оставиха напръстниците на импровизираната маса и се отправиха към кочината в дъното на двора.

Гошо си нямаше и най-малка представа, че изтичат последните минути от мирното му свинско съществуване и скоро чистата му незлоблива душица ще се отправи по дългия път към Свинския рай.

Чичо Петьо се наведе и открехна бавно портата на кочината, после почеса Гошо зад ухото и се отмести, за да мине покрай него.

Както във всяка друга дейност и в коленето на прасе си има майсторлук – добичето не трябваше да се плаши, докато се извежда от кочината и до последния момент не бива да разбира каква е работата. Така, първо- самата операция протичаше бързо и безболезнено / не и за него/ и второ - адреналинът в кръвта му беше далеч по-малко и кървавиците ставаха по-вкусни.

Да, ама не! Днеска явно не било писано всичко да мине по мед и масло – децата бяха излезли зад къщата и като видяха Гошо да се показва от кочината, се развикаха и той се стресна.

След това започна интересното! Чичо Петьо се опита да хване прасето за ухото и да го поведе към двамата майстори за да го довършат.

Гошо обаче явно подразбра каква е работата - като видя свирепите физиономии и заплашителните пози на майсторите Тош и ГьореАта, той се отскубна от ръцете му и с един лек финт /на който би завидял дори Марадона/ ги заобиколи и се отправи в свински тръс към другия край на двора.

- Мамка му и прасе! – изкрещя разярено ГьореАта, докато се изправяше и изтупваше ръкава на вълнената си фланела.

Явно, минавайки край него, 140 килограмовия шопар го беше закачил и бутнал в снега.

- Заобиколете го и го подкарайте към мен, ще го затиснем до кочината – като един същински Наполеон даде нареждания чичо Петьо.

Тош и ГьореАта с викове, подсвирквания и ръкомахания подкараха клетото животно обратно към кочината.

Шопарът, макар и скопен, не мислеше толкова лесно да се сбогува с животеца си – първо тръгна на зиг-заг из двора, а след това със скоростта на болид от Формула 1 се отправи фронтално към третия майстор.

Чичо Петьо стоеше разкрачен и до последния момент не разбра какво е намислило прасето.

А когато го осъзна - вече беше твърде късно!

Гошо мина на 5-та бърза и като повдигна зурла докато минаваше между краката му, го отпрати във въздуха.

Когато чичо Петьо след зрелищно премятане падна на земята, разбра защо играчите по американски футбол излизат на терена с наколенки и кори навсякъде по тялото.

Е, опитът понякога се добива и чрез болка – особено по нашите географски ширини…

Както и да е – другите двама му помогнаха да стане, а после – след още няколкоминутна гоненица, хванаха Гошето и набързо му теглиха ножа.

След това чевръсто разпънаха краката на прасето и като го положиха по корем, затъкнаха кочан царевица в дъ-то му и го покриха обилно със слама от предварително подготвената за целта бала.

Децата в къщата обичаха тоя момент. Когато покриха прасето със слама, те се яхнаха отгоре му и сред викове и смях го „яздеха за здраве” минута – две.

След това започваше втората част от ритуала – първото пърлене.

Всички се отдръпнаха настрани, а чичо Петьо драсна клечка кибрит и запали стиска слама, с която после подпали прасето от всички страни.

Сламата бързо пламна и в двора замириса на опърлено.

В следващите секунди се случиха няколко неща.

Първо се чу канското квичене на 140 килограмов шопар.

После душата на Гошо – явно още неотлетяла където й е мястото се върна в тялото му и даде сили на уж мъртвото прасе да скочи на крака и с още горяща върху туловището му слама да се втурне отново из двора.

Децата изпищяха отново и отпрашиха покрай къщата към улицата, чичо Петьо се хвана за главата, невярващ на очите си, а Тош, отворил широко уста за малко не изпусна чашката с греяната ракия.

Единствено Гьорето не изгуби самообладание – втурна се като младо момче към сливата, където преди беше окачил чифтето, взе го, нагласи приклада на рамото си, прицели се и …Пра-а-а-ас! – с един изстрел повали квичащата и горяща грамада.

В тоя миг на ъгъла до къщата се появи и леля Пенка, стресната от врявата в задния двор и писъците на децата.

„Ух, да ви се не видяло и майсторите! Една работа не можете да направите като хората, ако няма жена да ви стои на главите!” – мислеше си тя, докато пишман – колячите повторно разпъваха вече предалия окончателно Богу дух Гошо.