Майчин език френски

Преди два дни ми се случи нещо странно.

Нали знаете, че провеждам експерименти за дипломната ми работа. Опитните ми зайчета трябва да са немци с много добър френски и французи с много добър немски. (Между другото, първоначалната ми идея беше да са българи с много добър немски, но я отхвърлихме, защото почти няма хора с обратния вариант. Но съм се навила ако от цялата тая работа излезе една докторантура, то тя да е с българи! Ще е готино!)

Не си намирам лесно опитните зайчета. То не беше ходене по лекции, групови имейли, разговори с доценти и секретариати, заговаряне на случайни хора даже и - особено ефективно - кандърдисване на досегашните участници да питат приятелите си. И така, един по един, лека по лека броят на участниците си расте / доста по-бавно, отколкото ми се иска, но какво да се прави.

Та, за петък се бяха записали трима участници с майчин език френски. Още по телефона нещо ми се стори ... алармиращо. Не можех да кажа какво точно, наречи го просто интуиция. Ние сме братя, казват, с майчин език френски. Искаме да участваме.
Добре, идвайте, казвам, в петък от 13:30 добре ли е? Добре е. Окей.

Супер, казва си отчаяният експериментатор в мен, който се радва на всеки един участник. Трима французи накуп - това е върхът! Откъде ли са разбрали за експеримента? Не ги попитах по телефона. Но няма значение.

И все пак, нещо не ми даваше мира. Бяха някак... напористи. Всъщност се надявах да не дойдат. Това често се случва в експерименталния свят - да не дойде някой, най-вече защото е забравил. Тогава ти вдигаш рамене и се надяваш да не се случва често, защото ти трябват n на брой хора. Понякога им се обаждаш да ги питаш дали все пак не искат да дойдат друг път. Повече от половината или не вдигат телефона, или като разберат кой ги търси, затварят. Толкова им е неудобно, че даже не ти дават възможност да им обясниш с весело-безгрижен тон, че не им се сърдиш изобщо и че ще е супер ако дойдат някой друг ден.

Петък 13:25. Петък, 13:30. Петък, 13:35. Петък, 13:36. Никой не идва. Май няма да дойдат. Знаех си аз, че не са много читави. Ще почакам още малко и ще си хо...

Ето ги. Чукат възпитано на вратата на лабораторията ми и влизат. Даже не са трима, а четирима. Питат дали и четвъртия може да участва, макар да не е записан.

По принцип в лабораторията цари мъртвешко спокойствие. Тя представлява едно помещение с 8 компютъра с преградки между тях. Направена е нарочно неутрална - да не кажа стерилна - за да има възможно най-малко стимули, които по някакъв непредвидим начин да повлияят на участниците. Единствената мебел, освен столовете и масите за компютрите, е един светлосив шкаф. На прозорците - бели щори от плат, за да пречат на слънчевата светлина да влиза, ако денят е много светъл. Защо? Защото повечето светлина е още един фактор, който може да повлияе на участниците. Вместо това винаги са включени неонови лампи.

Между другото, имаше един експеримент, в който в лабораторията е уж забравен от предишен експеримент пистолет. И се оказва, че самото наличие на постилет прави хората по-агресивни, тъй като според авторите (Berkowitz & LePage, 1967) активира представата за агресивна реакция.

Но моите експерименти не са такива. И все пак, важно е да е тихо и еднакво светло...
Но да се върнем в моята тиха и еднакво светла лаборатория, която изведнъж се напълни с четирима мотивирани доброволци с майчин език френски. Бяха четирима негри.

Стъписах се. Шашнах се. Респектирах се.
По принцип не ми е проблем да тествам четирима души наведнъж. Правила съм го многократно. Да, по-трудно е, отколкото с един или двама, но се свиква.
И негри съм виждала все пак. Даже преди година и половина ми бяха сплели расти, тоест много много малки плитчици - от изкуствена коса и дълги до кръста - в един афро-фризьорски салон. Цялата процедура продължи над 8 часа (но си заслужаваше! беше много яко след това!).

Всъщност тези четиримата не отговаряха съвсем на условията, защото освен родния си френски имаха и по един още по-роден език - някакъв си африкански. Трябваше да им обясня, аз, малката бяла женичка, че не може да участват. А аз за ръста си от 174 см всъщност хич не съм малка, ама трябваше тях да ги видите. И то трябваше да им го обясня така, че да не се обидят, да не си помислят, че ги дискриминирам. "Ама как да не е роден! Ние си го говорим от малки! И в училище го говорим..." И започнаха да дискутират с мен.

Всъщност те бяха културни и свестни (освен четвъртия, оня незаписания, той беше някакъв много отворен и не разбира от дума). Но иначе останалите трима си бяха симпатични студенти по информатика.

Пък и аз съм шефа. Аз решавам. Аз им казвам да седнат на компютрите и им обяснявам какво да правят. Аз раздавам и парите накрая. Много от хората, които участват, са леко притеснени в началото, защото не знаят какво ще им се случи. Нормално е да се притесниш от неизвестното. Номерът е като експериментатор да се държиш с тях естествено, приятелски и с уважение. Така хората бързо се отпускат.

Но ония четиримата - не, те просто не пасваха на критериите и се налагаше да им откажа. Правилата бяха на моя страна, властта - също, в крайна сметка си имам строги критерии ... обаче, обаче...

ги тествах. Ами добре, казах, сядайте. Бях се стреснала. Четирима негри.

Не бях наистина уплашена, защото ако бях, щях да реагирам по-адекватно. Много е лесно - щях да изляза и да се върна след малко: "Говорих с професора. За съжаление не може да участвате. Довиждане!"
Но не, не можех да се преборя със страха, зашото той беше дълбоко скрит под дебел пласт когниция: "Аз имам властта, аз решавам".

* * *

През цялото време по време на експеримента главата ми беше празна и ми се въртеше една абсурдна за момента мисъл - че не бих излязла с никой от тях. Чудех се защо не - като цяло бяха наистина симпатични (без оня четвъртия). Не полагах усилия да подтисна тази мисъл, колкото и да беше не намясто, но тя натрапчиво се връщаше отново и отново, сякаш те ме питат пак и пак, предлагат ми, увещават ме, а аз нямам убедителен аргумент - както за себе си, така и за тях. А те, пичовете, нищо не предлагат, ами си цъкат кротко копчетата - съгласно правилата.

А негрите са като цяло като че ли по-едри и здрави, да не кажа по-мъжествени. Ами казвам го. По-мъжествени са.

Не трябваше да ти тествам, а ги тествах. После часове наред бях много разстроена и се упреквах. Защо? Нали аз съм шефа и аз решавам! Какво като са четирима мъже - нищо не могат да ми направят, в съседните стаи в работно време си бачкат хора - абсурд! Как можах само... Как ще обяснявам сега на професора... как можах...

И защо не бих излязла с тях? Расистка ли съм, какво ли? Не съм, честно, друго е, усещам го... И защо, по дяволите, си го мисля през цялото време?

А са готини, свестни, симпатични и някак атрактивни. Но не, недейте и си тръгнете, не може да участвате вие в експериментите. Защото условията са майчин език френски. Да де, вашия и той френски, ама пак не може. Просто хипотезите ми не се отнасят за хора като вас, с два родни езика, вие просто сте специален случай, не... не може!

"Аз съм шефа и аз решавам" - така ли казах?

Хах! Може би в лабораторията - да. Там са в сила правилата, които сме измислили аз, дипломната ми ръководителка и професора. "Майчин език френски". Но тази ситуация не се разви в стерилната лаборатория с неоново осветление, ами в дивата джунгла, където правилата се определят по друг начин. Това е светът, в който количеството тестостерон го усещаш чрез обонянието си и в който не си никакъв шеф, ами една подплашена сърничка.