Май

Някога имаше пролет и лято и всички сезони.

Някога имаше май.

Някога с първия топъл полъх на пролетните морета прелитаха в шумни дъги лястовички, прелитаха влюбени славеи – и румени рози цъфтяха на всеки прозорец.

Някога... Никога!

Никога не е имало пролет и май – и лястовички, и влюбени славеи, и рози пред всеки прозорец.

Никога не е имало радост.

Никога не е имало щастие.

Никога не е имало идилия, никога Теокрит и Виргилий. Лястовички и славеи има само в учебника по зоология. Рози цъфтят само по картините. А май е порой от небесна вода, която облива калните улици – неспирно, ден и нощ – в мрака на глуха, влажна нощ, когато покрай тъпата светлина на изоставен посред безлюдната улица фенер минава с широки крачки черен силует на работник с торба на гръб, а след него подбягва разплакано дете. Кой бърза тъй късно през дъжд и мрак?

Гео Милев