Магнит за откачалки!
Не мога да разбера, какво ми има! Непрекъснато ми се лепят хора, които явно имат нужда от специализирана помощ. Днес за пореден път ми се случи случка.
Имах час с Жана в Доброславци. (Жана е едно момиченце с атрофия на мускулите, което учим в дома й). Тя е много слънчево, симпатично и приказливо дете, а и аз трудно млъквам т.е. съм от типа „загори тенджера”, та за малко да изпусна автобуса, който се движи по разписание през около час. Тичайки към спирката видях, че има хора и се успокоих, че не съм изпуснала селския рейс. Застанах, зачаках, а някаква странна жена около 40 годишна, с много къса черна коса и ярко червено червило ме огледа с огромен интерес. Помислих си, че се е припознала и не й обърнах внимание. Покрай спирката мина багер, който едвам пъплеше и в кабината се виждаха двама мъже. Отминавайки ни багера, жената се доближи до мен и бутайки ме с лакът сякаш се познаваме от години ме попита: „Това Краси ли беше?”. Ошашавена от допира и въпроса успях само са смънкам: „Ами ... не знам ... не съм .... от тук” - мислейки си, че с това разговора ни приключи. Жената ме огледа пак с още по-голям интерес и каза: „Щом не си оттук от къде си?” (чудно от къде съм след като чакам автобуса за София? Пропускам факта, че ми говореше на „ти”). Следваха още въпроси от типа какво правя чак в Доброславци и коментари, че явно много добре ми плащат за да идвам да давам уроци, а и сигурно съм много добра като учителка. Единственото, което успях да направя е да премигна няколко пъти бързо и да смънкам нещо нечленоразделно. Последва един монолог за нея, за семейството й, за водата в чешмата ... и още неща, които не помня. Слава Богу, най-накрая дойде дългоочакваният автобус! Имах чувството, че го няма цяла година. Качвайки се въпросната жена видя свободна двойна седалка и ме дръпна за ръката с репликата: „Сядай, сядай да пътуваме заедно!”. Нямах никакво желание да слушам 20 мин какво ще готви, за къде е тръгнала и какво работи мъжа й. Казах й, че предпочитам да стоя и избягах в другия край на автобуса. Седнах, извадих си огледалото и се съсредоточих върху образа си не спирайки да се питам с какво привличам всички откачалки, които ходят по улиците. Може би има нещо в погледа ми ... кой знае...
След като е разбрала за какво си дошла и след като явно не е измъкнала информация, която да търси, тя е намерила друг мотив - така и така, в селото всеки я познава, на всички сигурно им е втръснало да я слушат, дай да си намери нов слушател. Явно е от типа хора, които обичат да говорят, но не и да слушат. И ако е такъв, значи теорията, че няма пред кой да си излее речитатива се потвърждава :)
Не мисли, че има нещо сбъркано в теб. На мен в едно селце като бях граничар...
Ами мъчех се да яхна коня. Бях го вързал пред селската кръчма, където пих лимонада в чакане на пощаджийката.
И още нямах голям опит с конете се мъчех да го яхна. Обаче кончето Краси само се въртеше и аз на един крак го обикалях на мегдана. Минаваха едни баби, та помолих една от тях да го подържи за юздата докато се кача. Тя го стори и всичко ок.
След месец горе на заставата стигна слуха, че долу съм правил родео, гонил съм бабите с коня, стрелял съм във въздуха. Все такива интересни нещица :)
Замисли се как ходиш облечена. По принцип ако ходиш с по-тъмни дрехи, хората по не те забелязват. Но и това не е гаранция. Има наистина нещо общо с енергийния вампиризъм. Излъчваш ли много и добра енергия (ако си лъчезарна и светла) ти се лепят най-отчаяните типове. Няма отърване. Но пък можеш да се опиташ да гледаш философски на нещата и да търсиш доброто в този тип срещи :)))
От това май ще излезе добро селско разказче - очаквайте "Селска клюка" в Литература:)
И, Терко тея ги разправяй на шапката ми! Всички знаем, че си правил родео и си стрелял във въздуха - сега реши да ми излизаш с някакви истории за качване на кон - не на мен тия :)
разбирам за какво говориш...Мога да ти разкажа безброй случки с мен и да се посмеем, но ще ни разкажа само една за пример. И аз като теб се бях потиснал преди време, че ненормалниците или просто досадниците припознават в мен свой, дори на приятели се оплаках, а аз един такъв готин и спретнат...:):):), какво искат от мен!?!
Ето случката:
По време на студентсвото бях довел до съвършенство изкуството "Как да се пазим от досадници във влака", защото ми се наложи, а и след две-три издънки взех крути мерки. То не бяха уокмени, вестници, имитация на сън, дори опушване с цигари на купето...
Уокмена вършеше работа, но при скучаещия нахалник срущу теб не върши работа - той те бута за рамото и се започва за живота, оная к***а жена му, син му завършил актюер, но работел като таксиджия и така, ако имам късмет пътувам само до Пловдив, а ако нямам съм за Варна.
Вестниците пък привличат особен тип хора - такива които имат натрапчивото желание да прочетат твоя вестник преди теб - е тези много-о-о-о ги мразя.
Опушването на купето, което и без това е за пушачи върши чудесна работа само с един недостатък, досадници не се застояват много, съмо роми...много роми...
Та пия си кафето един петък на втория етаж на Центрана гара, чета вестник и си чакм влака.
- Ш-ш-ш-ш, приятел свободно ли е? - чувам глас срещу мен. Откъсвам с мъка очи от научната статия в "168 часа" "Извън земните забременяват Азис през 2005-а". Оглеждам го набързо - среден на ръст, мургав, сплъстена къдрава оредяваща коса, кожено яке от изкуствена кожа, риза са райета, жълта тениска под ризата. Ясно - строител, прибира се за вкъщи, може би нейде към Сливенските селца. Те по мой опит не са много разговорливи, ама все пак не ми се рискува...мамка му тоя си седи и ме гледа очакващо. Оглеждам безбройните свободни маси и някаква червена лампа започва да светка все по бързо в главата ми...Но няма какво да кажа и посочвам с поглед стола пред мен и побързвам да зачета статията.
- Ти от къде си? - ей тоя въпрос като го чуя и изтръпвам.
- Пловдив. - сгъвам вестника на две, като си мисля да отида на перона по-рано.
- Хубав град, панаир си имате, аз ходих веднъж, ама набързо не успах да го разгледам целия, защото трябваше да пътувам за пазара в Димитровград за кола.
- А-а-а...е другата година. - паля цигара и се чудя още какво ще ми разкаже. Не чакам дълго.
- аз съм фаянсаджия, работя за Боян Шиляшки, знйш ли го? Ей оня хотел по - нагоре е негов.
- Не го знам.
- Взимам по 2000 лева заплата - казва и ме поглежда зада види ефекта от сумата, която е споменал.
- Браво, добре ти плащат - казвам и поклащам одобрително глава.
- Всичко изпращам на жената в Градец, знаш де е Градец.
- Знам - не го лъжа наистина знам - до Котел и Медвен - ходил съм там.
- А тъй...всичко и изпращах цялата година... за къща.
- Ще строиш или ще купуваш - подържам разговора, а и не ми е отегчително нещо.
- Тя ги давала на любовника бе брат, всичките...казаха ми мои хора. Знайш ли ве две години ме мамела - аз тука бачкам като побъркан, жега, студ, вятър - мастията ги харчела по него.
- Деца имаш ли?
- Нямам. Избягала в Ямбол при него. Не знам какво да правя ще я убия мамка и.
- Е струва ли си чак толкова - вече незнам какво да кажа, ще го ислушам, може би иска само да си поговори за проблемите.
- Не ми пука ще я намеря - казва с твърд тон, млъква и чака да продължа разговора.
- Не е ли по-добре да я оставиш, тук в София - не е толкова зле, а и добри пари изкарваш - ще се оправиш. Жени много. - опитвам се да бъда оптимист.
- Купих пистолет! - ей така с равен тон го каза, че му повярвах от първия път.
- Искаш ли да го видиш?
Аз за момент си придставих как на сред Централна гара размахваме оръжие и ми отидоха Съботата и Неделята по полицейски управления и писане.
- Не бе вярвам ти. - От къде го взе?
- Продават навсякъде, питах да ми намерят едни хора, дадох парите и ми донесоха след половин час.
Повярвах му, защото в Пловдив, оръжие се продаваше на пазара, чесно, схемата е следната: отиваш на пазара има точно определен човек, който продава...тенджери, питаш за еди кава тенджера с кодови въпроси и човекати носи...тенджера. Какво има в нея вече е отделен въпрос. Така ставаше.
Ето една от моите случки, какво стана с човека, дали уби жена си или другия не знам. Надявам се да не е...Кой знае...
А мен пък ме "задиряха" възрастни жени, които поради незнайно каква причина бяха решили, че искам и трябва да ме присъединят към свидетелите на йехова! Стана ми страшно, когато се случиха две в една и съща седмица... Ама после явно на всички им стана ясно, че не проявявам интерес и ме оставиха на мира.
Сега ме тормозят най-вече "Како, дай ми паричка!" и "Голям късмет ша имаш". Но открих, че ако им се усмихна искрено и им кажа " Няман, слънце" или "Благодаря ти, лек ден ти желая", те не ме поглеждат злобно, а кротко си тръгват.
А колкото до твоят въпрос :"Може би има нещо в погледа ми... кой знае...", мисля, че сигурно си човек, излъчващ доброта и спокойствие, защото, доколкото знам, "откачалките" са страхливи и едва ли биха изявили желание да си говорите ако ти им се стуваш заплашителна. :) Не искам да прозвучи сякаш казвам "сплаши ги". Явно просто си добър човек
Но да знаеш, тази тенденция я има и до днес. И то дори понякога чак се учудвам. Високоинтелигентни господа, за които никога не би предположил, че са способни на такова нещо, в културен разговор (за абстрактни и отвлечени неща, за култура и политика), успяват да вмъкват някой и друг мръсен виц, на който аз обикновенно не се засмивам. И въпреки това, при следващ разговор пак ми разказват мръсни вицове.
Кажи сега, твоята баба не ти ли се струва само една невинна женица ?:)))))
Явно дядковците ги обхваща някакъв вид критическа и откачат на тема жени и секс. Понеже никоя жена на тяхната възраст не им се връзва на лиготиите, те се насочват към невинните мимиченца, за да се почувстват по-велики. Но в техните очи изглеждат супер смешни и жалки, да не кажа гнусни. Предполагам, че винаги ще ги има, колкото и да ни се иска да ги няма.