МОНОЛИТНА ЛИ Е ЛЕВИЦАТА?

Младен Дочев Дали е монолитна всъщност левицата? Този въпрос, макар и звучащ едва ли не кощунствено към настоящия момент, започна да се прокрадва около напускането на Обединения блок на труда на проф. Кръстьо Петков на Коалиция за България. Още повече, че то бе светкавично последвано от формирането от евролевите социалдемократи на Александър Томов, НДПС на Гюнер Тахир и "лейбъристите" на професора-синдикалист на "Коалиция на розата". Както и от излизането на БСДП на Петър Агов от състава на Нова левица, довело до фактическия разпад на Движението за социален хуманизъм. Повдигнато му обаче е като че ли неизбежно, най-малкото поради факта, че БСП видимо демонстрира мускули и внушава, че като движеща сила на сплотеното и силно ляво се готви да управлява през следващия поне един правителствен мандат.Появата обаче на втора лява коалиция е очевидно противоречие по отношение на популярната теза за лявото единство и подсказва, че от доста време насам на общественото съзнание явно е нагнетяван със завидна настойчивост и последователност един мит. При това доста успешен и като всеки такъв - изключително устойчив. Той постепенно моделира масовата представа, че дясното е разбито и слабо, докато лявата половина на политическото ни пространство е единна и оздравена от дълбоките рани на периода “Виденов”. Дори и когато голяма част от червените листи имат за свои водачи министри именно от неговия кабинет.Горното внушение е и главният аргумент с който са атакувани предизборно голямата маса идеологически неизкушени, прагматични избиратели, чийто избор обикновено има решаващо значение за изхода от вота. Те по принцип гледат на противостоенето левица-десница като на изкуствена идейна конструкция, твърде абстрактна за да отговаря на реалностите както в политиката, така и в ежедневието им. Ориентацията им по правило се определя от това коя от политическите сили изглежда по-предвидима и устойчива, както и от това дали моментните им предпочитания клонят към съхраняване на статуквото или пък към неговата промяна.При така очертаната ситуация те постепенно и като че ли неизбежно стават податливи на наложилата се представа, че лявото днес е тъждествено със стабилност и предвидимост, докато дясното се равнява на неясно сегашно статукво и още по-непредвидимо бъдеще. От това разбира се печели или НДСВ - като крепител и олицетворение на настоящата конюнктура, или социалистите – в ролята им на “единствена алтернатива”.На пръв поглед така лансираната теза изглежда лежи върху здрави и рационални основи - до степен едва ли не да е самоочевидна. Погледнато в дълбочина обаче се вижда, че постепенно изплуват наяве някои съществени различия. При това - в самата сърцевина на левицата. Те съдържат в себе си потенциала да прераснат във времето в предпоставки за по-сериозни колизии и то такива, които биха могли да имат дългосрочни центробежни последици. Нека допуснем, че прясно сформираната "Коалиция на розата" е периферна лява алтернатива, която поради дълбоко вгнездената в ляво ориентираните избиратели нетърпимост към отклоняването от партийната праволинейност в поетия курс и вътрешно присъщ догматизъм е предварително обречена на неуспех. Подобно на смели начинания като АСО (трансформирало се в АСП) и ГОР, влели се по-късно заедно в ДАР, която пък в последствие и в частност се преобразува в Евролевицата, разделила се в края на дългата епопея на “социалдемократическа еманципация” на БСД и Политическо движение ''Социалдемократи''. Дано да е станало ясно.Дори и да е така обаче и тази нова структура да се ограничи до единия процент електорална подкрепа за евролевите остатъци, то това не означава автоматично, че не трябва да бъдат търсени други линии на лявото разделение, демаркиращи вече едни не толкова формални перспективи. Ранните белези на подобен неблагоприятен сценарий за левите могат да се окажат твърде много и надали е сигурно, че могат да бъдат изчерпателно изброени. Например словесният дуел Камов-Паунов около реденето на листите; напускането на партията от Иван Иванов; откритото лобиране на "червените генерали" около Любен Гоцев и Бриго Аспарухов за коалиционен кабинет на БСП с НДСВ с премиер Сакскобурготски; изказаните на глас симптоматични съмнения на емблематични за червените фигури като Евгения Живкова и Татяна Дончева относно качествата на Сергей Станишев да бъде премиер, започналия дебат в Партия “Български социалдемократи” (с лидер Георги Анастасов) относно ориентацията й към едната или другата лява коалиция, тлеещото напрежение между кадрите в Президентството и тези на “Позитано”, разделението на ПДС на две крила – на Камов и Радоев и т.н., и т.н.Въпреки изказаните и премълчани противоречия поради закрепването на основаната част от левицата – тази с реална електорална тежест - в едно единно организационно тяло, каквото е Коалиция за България, левите все пак задържат стабилния си публичен образ. Това като че ли стимулира отприщилата се вътрешнопартийна енергия да избуи в генерирането на вече потенциално опасни за външния имидж на страната инакомислия (или може би по-скоро недомислия). Защото при един бъдещ ляв или лявоцентристки управленски мандат дискусията на високи нива в йерархията на БСП по ключови външнополитически въпроси, каквито са договарянията с Европейския съюз за атомните централи и този за необходимостта или не от съхраняването на валутния борд, могат да оставят сред международните партньори на страната (стопански и политически) неприятното и вредно за двустранните отношения усещане за неяснота и непредвидимост.Идейният хаос в БСП, макар и безинтересен (и поради - това почти незабележим) за все по-ленивото обществено съзнание напомня, че тя така и не можа да завърши трансформацията, която беше запланувала в началото на прехода. А именно - от партия-монополист (съвсем естествено сраснала се с държавата) да се превърне в класическа такава, която обаче хем да задържи в едно цяло всички гами на лявата идейна палитра, хем да не допусне разнородни икономически обусловени лобита да режат големи късове от хипертрофиралото й политическо тяло. Тази свърхамбициозна задача, поставена с налагането на доктрината “Лилов”, нямаше как да успее. Още повече в условията на тотално раздържавяване - било то открито посредством приватизацията, било чрез схемата “вход-изход”.Стремежът да бъде обхванат като във ветрило целия спектър в другата половина - дясната – завърши с добре известния печален резултат. Само че десните вече се връщат от там накъдето се е запътила левицата – корозията на властта. Докато, както се очертава, тя тепърва предстои да разяжда червените редици. "Действително, БСП по същество не е партия, а коалиция.” Това изумително признание на проф. Божидар Димитров, точно когато с цел задоволяване на изострения й до крайност апетит за власт столетницата не се уморява да афишира сплотеност, е сякаш най-добрата илюстрация за горните съждения. Защото зад паравана на ортодоксално звучащите, но лустросани и неискрени разсъждения за възможността от “разделянето й на комунистическа, социалдемократическа, социалистическа” не се крие нищо повече от застраховка с идеологическа окраска от възможната поява на нови бъдещи червени клонинги. Дали обаче тази странна коалиция на партии и движения, на вътрешнопартийни фракции като “Открит форум”, отломките от Обединението за социална демокрация и генералското движение, на генеалогични кланови структури и неприкрити бизнес-интереси, ще удържи на напрежението на сегашната изключително сложна и непредвидима политическа обстановка предстои да видим. Със затварянето на изборните урни и преброяването на гласовете гонга за решаването на тази дилема сред червените ще е ударил. А след последния им рунд ще знаем дали процеса на политическата дефрагментация продължава. Този път – в ляво.