Лято
ЛЯТО
Като овчар неземен вятърът
надул е пак тръбата на Еола.
Звукът й гръмовен дочуят ли
побягват уплашено ваклите облаци.
А после - капка подир капка
изливат свежата си влага
на Земята в устните напукани.
И подир час завръща се навред Животът
с една
почти неземна
седмоцветна красота.
Ще го четем и ще си спомняме за него!
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Христо Фотев
ЕСЕН В СОЗОПОЛ
На брега на морето седя
загърнат в вехтото си яке.
И гледам вълните
как ядно плющят...
Измръзнали, чайките
вече не пеят - крещят
и слънцето вече не гали...
А вятърът хапе.
Отиде си лятото,
няма го вече...
И плажът е тъжен,
самотен
и пуст.
Градчето е тъмно
и някак запуснато -
със лятото
сякаш животът
си тръгна
от тук...
Много е красиво!
Иска ми се да отговоря със стих, но стихове пиша само когато съм тъжен...
Teri