Любов
Пътят към щастието е толкова дълъг и труден... А в крайна сметка се оказва, че вървим към нещо, което е с нас през цялото време. Носим си го под мишница, тупа в гърдите ни и изгрява на устните ни.
Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!
Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?!
А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още...
Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.
Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!
Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?!
А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още...
Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.
Важното е да обичаш себе си,не заради другия,а заради самият теб.Защото човек може да даде само това което има.Няма как да дадеш нещо което не притежаваш. :)
Любов е да четеш мислите му и да изпреварваш с една крачка желанята му.
За любовта везни няма.Протегнеш ли ръце към теглилките и...любовта може да рухне,да изчезне,да се изпари.Не защото я няма,а само поради факта,че си решил да претеглиш колко си дал и колко си взел.