Лунен монолог

   Какъв ли е този шум? Идва някъде от входната врата. А вече е толкова късно…Дали заключих?...Да, заключено е..Съседът се прибира…Кога ли пък съм забравяла да заключвам. Защо се налага да проверявам безброй пъти…всяка вечер…и винаги е заключено…Пералнята поема обичайния си ход. Нещо вътре в нея изтраква…Сигурно синът ми пак е напъхал някоя играчка…Да не забравя да простра дрехите на сутринта…Каква закуска…пържени филийки…или палачинки…Сигурно им е омръзнало..Някакви сандвичи…Ще им сложа резен домат..и стрък магданоз…за разнообразие…Каква луна!...пълна, красива…Пак тези новини…Либийските сестри…Как ли се чувстват в този момент…свободни, объркани, изплашени от новия свят..Отново същата песен…А след нея същите новини по радиото…Каква луна!...Каква магьосница…Да не забравя шкафа с дрехите…много е разхвърлян…утре ще го подредя…Какво си ме зяпнала такава?…Знам, чудиш ми се…Но кой ще оправи проклетия шкаф?...Знам, преди бях различна. Но кой ще им направи закуската?...Знам, че си красива…и пълна тази нощ…Блестиш и ми се чудиш…Къде ли записах онзи телефон?...на детската градина…Утре ще се обадя…Дали постъпвам правилно? Дали да го записвам на градина? Ами ако не се чувства добре там?...Какво ми се хилиш?...Не виждаш ли, че мисля…Какво мисля ли? Дали постъпвам правилно…Не ми казвай, че зная отговора. Ти все така ми говориш. Блестиш си и ми разправяш, че винаги съм била знаела отговорите.Казваш ми да не мисля, а да чувствам. Да не питам, а да отговарям сама на въпросите си. Но този път е различно. Сега съм вече отговорна. Сега решенията ми носят куп последствия…Защо така ми се смееш?...Ти няма как да разбереш…Далече си…Много надалече…Няма как да знаеш…Е, вярно е, изглеждаш ми така, сякаш ако протегна ръка и ще те стигна…Особено сега, когато си пълна…и по-светла от преди…Какво ли дрънчи в пералнята?...Дано не са ключовете…Да не забравя на сутринта да проверя. Ако не ги открия, значи са в пералнята…Е, сега какво! Смееш се, та се пръскаш от смях. И каквато си пълна тая нощ, да не вземеш да избухнеш, да се разпилееш, че с кого ще си говоря тогава…Блестиш.Озаряваш онзи покрив, дето друг път не го виждам…Я, гларусчетата са пораснали…Обикалят върху керемидите и поклащат главици…Какво ли е да летиш?...Ей така, разперваш криле и след секунди те няма…И ключове не са тинужни, и даже стълби, асансьори…И онова нещо, дето дрънчи в пералнята, вече не го чуваш, а само вятърът свести в ушите ти…Какво ли е да си свободен?...от мислите…Дано тази нощ сънувам, че летя…и че съм свободна…Да не забравя да опитам. Утре ще пробвам да не мисля много…и да не си повтарям все същото “да не забравя”…Може и да се получи…Какво блестиш така?...И казваш ми да не забравям,че съм пак свободна. Каква ти свобода? Свободен да си, значи да не правиш онова, което не ти се иска…А ти какво си мислиш? Че ми харесва да пържа филийки, още щом отворя очи. И да си казвам “да не забравя”, още преди да съм се събудила. Или да говоря с някоя престаряла лелка по телефона, която да ми казва как и какви формуляри трябва да попълвам…Какво ми шептиш?...Не те чувам добре…Какво?, знаела съм отговора ли? Пак същото ми разправяш…Е, може би ще опитам със сандвичите. Може и да им сложа резен домат и стрък магданоз…за разнообразие…Да, вече си представям. Ще станат красиви…И ако сутринта опитам да не си повтарям все същото “да не забравя”…може би ще е различно. Любопитна съм да разбера…Може би ще ми хареса…А и не се знае за лелката…Този път гласът й ще звучи добре…ще бъде мила…Каква ли история си има тя?…Дали е била щастлива?...Каква е тази усмивка?...Сега не ми се смееш…само се усмихваш…Сега пък ми казваш, че имам криле…и да политна…О, вече разбирам. Утре ще опитам…Всеки ден е нов живот…и ще опитам…Сама избирам крилете си…И ще политна…Знам, че свободна…И ще политна…