Ловът на мишката - 2
Колко неща могат да се случат на човек, докато гледа Big Brother 3...?
****
Лирическо отклонение.
ДА, гледам Big Brother 3.
Защо?
Ами толкова е тъпо предаването, че мозъкът ми се изключва и си почивам. Все едно, че спя. И си пийвам биричка.... Загорка...
****
Та седя си аз пред компа, гледам си Big Brother 3, зяпам изпълнението на трите близначки и трите спасителки (гледам сериите с малко закъснение) и телефонът ми звънна. Вече е около 22:30 и телефонът, както казах, звънеше.
Винаги вдигам телефона с трепет. Винаги чакам разговорът, който ще промени живота му... Нещо от типа - "Остават 30 минути до краят на света. Ти си единствената ни надежда".
Да, има такива неща, но само в "Умирай трудно 1/2/3".
В моят случай бе колежката ми Пламена.
"Здравей Трифонов, в София ли си? - казва тя. Не знам защо, но я научих да се обръща към мен на фамилия.
"Да, в стаята съм си." - отговарям и аз.
"Имам нужда от помощта ти" - казва, тя с леко нервен тон.....
Мдааааааааааааааааа.... Затворих телефона и започнах да се приготвям.
Все пак нормално поведение за човек закърмен с тези текстове:
I am so high. I can hear heaven.
I am so high. I can hear heaven.
Oh but heaven, no heaven dont hear me.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
Someone told me love will ALL save us.
But how can that be, look what love gave us.
A world full of killing, and blood-spilling
That world never came.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watc as we all fly away.
Now that the world isnt ending, its love that Im sending to you.
It snt the love of a hero, and thats why I fear it wont do.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
And they're watching us
(Watching Us)
And they're watching us
(Watching Us)
As we all fly away.yeahaahh...ooouuhh(#3X)
Hero - Nickelback
Та така.
Навличам си хавайската риза, любимата шапка, взимам си ключовете, телефона, портфейла, уверих се, че съм достатъчно рошав и тръгвам към стаята на Пламена, която се намира в съседният блок.
Почуках на вратата и.
Бях готов за всичко, но бях въоръжен само с бонбонки Golia Activ - нещо ми е запушен носът тия дни.
Та почуках и Пламена ми отвори
Очаквах всичко, но не и...
"Имаме мишка Трифонов, ще ни помогнеш ли?" – тя бе паникьосана, меко казано.
"Разбира се!" - Казвам аз и събличам якето си - "Кажете кога за последно видяхте мишата." - опитвах се да вкарам малко патос в ситуацията.
Но какво минаваше през главата ми в момента....
"Да бе мишка. Вярно, че в Гетото (студентски град) е малко мизерно, ама чак и мишки. Хм, миналата година нали пак уж имаше мишка. Глупости!!! Никакви мишки няма тук. Трябваше да не вдигам телефона и да си остана да догледам Big Bother. Уф, сега ще ме карат да търся мишка дето не съществува. УФФФФФФ...."
Та освен Пламена, която бе домакиня в стаята бе и сестра и, която живее няколко етажа по-нагоре в същия блок.
Като за начало те смятаха, че мишката е някъде зад гардероба и решиха да ме накарат да го преместя. Нали съм як момък - преместих го. Отзад бе невиждана мизерия. Вероятно този гардероб не е бил местен от десетилетие. По-важното е, че мишка нямаше.
Пламена бе малко разочарована от това. Сложи си чифт хирургични ръкавици (адски са кофти тези неща, но за тях по-късно) и с за да чисти зад гардероба.
И тогава я видях. Мишката. Мишле всъщност - не по-дълго от 5 - 6 сантиметра с опашката, съвсем малко същество. Племена започна да пищи, сестра и запази самообладание, но и двете започнаха да подскачат, а мишката горката се опитваше да се скрие някъде от тия подивяла девойки. Аз ли какво правех? Ами нищо, седях си отстрани и вътрешно се скъсвах от смях. Но гледах да си давам вид на съпричастен към трагедията.
Това шоу продължи не повече от три секунди, след което мишката изчезна накъде.
Време беше да поема нещата в мои ръце. “ОК, всички които са способни да пречукат мишката да останат в стаята, останалите в коридора”
Нали се сещате, че останах сам самичък в стаята. Е не пропуснаха да ме въоръжат с една лопатка за боклук, от онези старите метални доста широки и ставащи да се трепят с нея разни неща. Но бе добре, че останах сам.
Трябваше да помисля.
Ситуацията бе напечена.
1. От мен искаха да се държа като мъжът в къщата, а днес не бях в такова настроение.
2. Трябваше да убия някакво мишле, а не бях в настроение да убивам каквото и да е било. Поне не и тази вечер.
3. Въпреки всичко уважавам Пламена много, вършила ми е тя доста услуги и като цяло и съм задължен. Трябваше да разкарам мишката от стаята.
Значи първи вдигнах малко шум – няколко удара на хаос по пода и махленско псуване научено по време на мотането ми из армията. Резултата бе добър. Двете сестри нахлуха в стаята с големи усмивки – “Уби ли я?”
“Не. Скри се зад секцията” – излъгах аз. Идеята ми бе, като видят секцията да се откажат от това да я местят от мястото и.
Да ама не. Жените твърдо бяха решили да се лее кръв тази вечер.
Та секцията, предназначена на нея да се подреждат книги, както обикновено в женска стая бе затрупана от козметика. Мамка му! Защо жените винаги изпитват непреодолима потребност от това да си подредят всички козметични препарати на възможно най-видното място в стаята. Както и да е. За отрицателно време разтовариха мебелта и аз пак се правих на мъж. Е отдолу нямаше нищо.
Нещата отиваха на лошо. Мишката трябваше да се убие, а от нея нито следа.
Жените се суетяха и ме гледаха с надежда. А аз гледах замислено, защото се бях замислиJ
Ето какво минаваше през главата ми тогава:
“Можем да подпалим стаята, а можем и да я наводним. И в двата случая ще разкараме мишката, но и в двата случая ще се уредя с нови съквартирантки, тъй като тези тук няма къде да живеят после. Кофти. Хм, Пламена ми е като сестричка, ще бъде весело, но новата и съквартирантка… Изглежда доста палаво на снимките… Ако е тя на тези снимки…” – и други такива много смислени разсъждения.
Тъкмо си мислех да се измъквам когато мишлето отново изкочи от някъде… И пак писъци, и пак истерия.
Добрееееееее, явно ще трябва да се лее кръв. Навих сестрата на Пламена да остане в стаята и да ми помага в ловът.
През това време публиката нарастна. Пламена, нейната съквартирантка и съквартирантката на сестра и седяха в малкото антренце на стаята и чакаха с нетърпение резултат. А аз вътре от секунда на секунда губех инициативата във войната с мишката. Малко същество, което е прекалено бързо и може да се скрие навсякъде. След десетина минути тичане наляво надясно, удряне напразно (при всеки удар все някоя от трита зрителки си подаваше главата на вратата и питаше “Убихте ли я” и когато чуеха отрицателният отговор бързо затваряха. Да, мишките са опасни хищници можещи да изядат 50 килограмова студентка….) и местене на мебели.
Писна ми!
Излязох от стаята, а в коридора ме чакаха три девойки трепнещи за резултат.
“Е?”
“Амиииииииии………… Видях я няколко пъти.” – казах аз.
Бурен и искрен смях. Най-вече от срана на новата съквартирантка на Пламена.
ОК, малко лирическо отклонение за нея.
Като и видях снимката ме заинтересува. Кецовете Пума в коридора опит за индивидуалност на фона на масовите клишета в Гетото. Чете Паулу Коелю – Добре де, този евтин философ за масова употреба… (господа и дами, имам право на това мнение и нямам намерение да чета коментари за това изречение – бел. Авт.) Все пак показва мислене извън шаблона. Няколко интересни дрънкулки… Хм… Знаете ли как може да научите всичко необходимо за една студентка? Намерете и книжката, обикновено седи на видно място. Погледнете първите страници – ще откриете снимка (нямаща много общо с реалната визия на девойката), трите имена, дата на раждане, местоживеене, специалност…. Не е много, но е добра отправна точка.
А когато видях девойката на живо… Отдавна никой не е печелил вниманието ми така бързо… Хм, да видим след колко дни ще я забравим.
Но да се върнем на мишката.
Трябваше ми план, добър план и то бързо. Иначе почвам да ставам смешен.
“Добре, имам план. Трябва да изнесем всички мебели от стаята, да разкараме килима и балатума… Трябва да лишим мишката от скривалища и! След това ще е лесна плячка.” – казах аз, като се опитвах да докарам генерал Патън от едноименният филм. Тия жени пак ми се вързаха, но пък и май това бе последната ми надежда да изляза с достойнство от ситуацията.
Да знаете в една стая има адски много мебели, боклуци, чанти, кашони, телевизори и какво ли още не. Нали се сещате кой се трудеше най-много. И така в стаята останаха само двете легла и секцията.
Мишката я нямаше. Добре. Почнах да си сглобявам картинката. Точно до тръбите на парното има голяма дупка от където идва мишката и къде явно се е забутала сега. Явно с всичкият този шум сме успели да я разкараме от стаята. Това беше добре.
“Планът е прост. Мишката я няма в стаята, мисля всички са съгласни с това. Всички и виждаме дупката. Правим следното. Запушваме дупката, ръсим с отрова, подреждаме стаята и вадим ракията.” – Май не бяха ентусиазирани много по последната точка, но иначе всичко точно.
Кой бърка да запушва дупката с вестници и отрова – АЗ. Добре, че ми дадоха тия медицински ръкавици
(Приличаш на хирург каза някой, Абе я я се застреляйте отбелязах аз на ум). Уф, ръцете ми още миришат на гума от тях, но поне се чувствах малко предпазен от мизерията. Кой ръсеше с отрова – АЗ, даже по едно време ми се зави свят от тия гадости. Кой връща мебелите – АЗ, май ме заболяха бъбреците.
Както и да е. Май погнах на приятел в беда. Това бе добре.
Огледах задника на новата съквартирантка на Пламена докато я карах да огледа зад леглото си за мишката – Какво да кажа тук, ако слуша Pink Floyd официално е жената на живота ми. Поне временно…
От там нататък негативите са много – плувнах в пот, май се натрових с отрова за мишка, одрах се на няколко места, изцапах си любимата хавайска риза, прииска ми се да пропуша отново, заболяха ме бъбреците…. Уф, хайде стига съм мрънкал.
Важното е, че мишката е жива, Пламена е доволна, че съм разкарал гризача от стаята и, а и бях мъжът в къщата за цели четири девойки в рамките на цели два часа.
Май станах героя на деня….
****
Лирическо отклонение.
ДА, гледам Big Brother 3.
Защо?
Ами толкова е тъпо предаването, че мозъкът ми се изключва и си почивам. Все едно, че спя. И си пийвам биричка.... Загорка...
****
Та седя си аз пред компа, гледам си Big Brother 3, зяпам изпълнението на трите близначки и трите спасителки (гледам сериите с малко закъснение) и телефонът ми звънна. Вече е около 22:30 и телефонът, както казах, звънеше.
Винаги вдигам телефона с трепет. Винаги чакам разговорът, който ще промени живота му... Нещо от типа - "Остават 30 минути до краят на света. Ти си единствената ни надежда".
Да, има такива неща, но само в "Умирай трудно 1/2/3".
В моят случай бе колежката ми Пламена.
"Здравей Трифонов, в София ли си? - казва тя. Не знам защо, но я научих да се обръща към мен на фамилия.
"Да, в стаята съм си." - отговарям и аз.
"Имам нужда от помощта ти" - казва, тя с леко нервен тон.....
Мдааааааааааааааааа.... Затворих телефона и започнах да се приготвям.
Все пак нормално поведение за човек закърмен с тези текстове:
I am so high. I can hear heaven.
I am so high. I can hear heaven.
Oh but heaven, no heaven dont hear me.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
Someone told me love will ALL save us.
But how can that be, look what love gave us.
A world full of killing, and blood-spilling
That world never came.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watc as we all fly away.
Now that the world isnt ending, its love that Im sending to you.
It snt the love of a hero, and thats why I fear it wont do.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
And they're watching us
(Watching Us)
And they're watching us
(Watching Us)
As we all fly away.yeahaahh...ooouuhh(#3X)
Hero - Nickelback
Та така.
Навличам си хавайската риза, любимата шапка, взимам си ключовете, телефона, портфейла, уверих се, че съм достатъчно рошав и тръгвам към стаята на Пламена, която се намира в съседният блок.
Почуках на вратата и.
Бях готов за всичко, но бях въоръжен само с бонбонки Golia Activ - нещо ми е запушен носът тия дни.
Та почуках и Пламена ми отвори
Очаквах всичко, но не и...
"Имаме мишка Трифонов, ще ни помогнеш ли?" – тя бе паникьосана, меко казано.
"Разбира се!" - Казвам аз и събличам якето си - "Кажете кога за последно видяхте мишата." - опитвах се да вкарам малко патос в ситуацията.
Но какво минаваше през главата ми в момента....
"Да бе мишка. Вярно, че в Гетото (студентски град) е малко мизерно, ама чак и мишки. Хм, миналата година нали пак уж имаше мишка. Глупости!!! Никакви мишки няма тук. Трябваше да не вдигам телефона и да си остана да догледам Big Bother. Уф, сега ще ме карат да търся мишка дето не съществува. УФФФФФФ...."
Та освен Пламена, която бе домакиня в стаята бе и сестра и, която живее няколко етажа по-нагоре в същия блок.
Като за начало те смятаха, че мишката е някъде зад гардероба и решиха да ме накарат да го преместя. Нали съм як момък - преместих го. Отзад бе невиждана мизерия. Вероятно този гардероб не е бил местен от десетилетие. По-важното е, че мишка нямаше.
Пламена бе малко разочарована от това. Сложи си чифт хирургични ръкавици (адски са кофти тези неща, но за тях по-късно) и с за да чисти зад гардероба.
И тогава я видях. Мишката. Мишле всъщност - не по-дълго от 5 - 6 сантиметра с опашката, съвсем малко същество. Племена започна да пищи, сестра и запази самообладание, но и двете започнаха да подскачат, а мишката горката се опитваше да се скрие някъде от тия подивяла девойки. Аз ли какво правех? Ами нищо, седях си отстрани и вътрешно се скъсвах от смях. Но гледах да си давам вид на съпричастен към трагедията.
Това шоу продължи не повече от три секунди, след което мишката изчезна накъде.
Време беше да поема нещата в мои ръце. “ОК, всички които са способни да пречукат мишката да останат в стаята, останалите в коридора”
Нали се сещате, че останах сам самичък в стаята. Е не пропуснаха да ме въоръжат с една лопатка за боклук, от онези старите метални доста широки и ставащи да се трепят с нея разни неща. Но бе добре, че останах сам.
Трябваше да помисля.
Ситуацията бе напечена.
1. От мен искаха да се държа като мъжът в къщата, а днес не бях в такова настроение.
2. Трябваше да убия някакво мишле, а не бях в настроение да убивам каквото и да е било. Поне не и тази вечер.
3. Въпреки всичко уважавам Пламена много, вършила ми е тя доста услуги и като цяло и съм задължен. Трябваше да разкарам мишката от стаята.
Значи първи вдигнах малко шум – няколко удара на хаос по пода и махленско псуване научено по време на мотането ми из армията. Резултата бе добър. Двете сестри нахлуха в стаята с големи усмивки – “Уби ли я?”
“Не. Скри се зад секцията” – излъгах аз. Идеята ми бе, като видят секцията да се откажат от това да я местят от мястото и.
Да ама не. Жените твърдо бяха решили да се лее кръв тази вечер.
Та секцията, предназначена на нея да се подреждат книги, както обикновено в женска стая бе затрупана от козметика. Мамка му! Защо жените винаги изпитват непреодолима потребност от това да си подредят всички козметични препарати на възможно най-видното място в стаята. Както и да е. За отрицателно време разтовариха мебелта и аз пак се правих на мъж. Е отдолу нямаше нищо.
Нещата отиваха на лошо. Мишката трябваше да се убие, а от нея нито следа.
Жените се суетяха и ме гледаха с надежда. А аз гледах замислено, защото се бях замислиJ
Ето какво минаваше през главата ми тогава:
“Можем да подпалим стаята, а можем и да я наводним. И в двата случая ще разкараме мишката, но и в двата случая ще се уредя с нови съквартирантки, тъй като тези тук няма къде да живеят после. Кофти. Хм, Пламена ми е като сестричка, ще бъде весело, но новата и съквартирантка… Изглежда доста палаво на снимките… Ако е тя на тези снимки…” – и други такива много смислени разсъждения.
Тъкмо си мислех да се измъквам когато мишлето отново изкочи от някъде… И пак писъци, и пак истерия.
Добрееееееее, явно ще трябва да се лее кръв. Навих сестрата на Пламена да остане в стаята и да ми помага в ловът.
През това време публиката нарастна. Пламена, нейната съквартирантка и съквартирантката на сестра и седяха в малкото антренце на стаята и чакаха с нетърпение резултат. А аз вътре от секунда на секунда губех инициативата във войната с мишката. Малко същество, което е прекалено бързо и може да се скрие навсякъде. След десетина минути тичане наляво надясно, удряне напразно (при всеки удар все някоя от трита зрителки си подаваше главата на вратата и питаше “Убихте ли я” и когато чуеха отрицателният отговор бързо затваряха. Да, мишките са опасни хищници можещи да изядат 50 килограмова студентка….) и местене на мебели.
Писна ми!
Излязох от стаята, а в коридора ме чакаха три девойки трепнещи за резултат.
“Е?”
“Амиииииииии………… Видях я няколко пъти.” – казах аз.
Бурен и искрен смях. Най-вече от срана на новата съквартирантка на Пламена.
ОК, малко лирическо отклонение за нея.
Като и видях снимката ме заинтересува. Кецовете Пума в коридора опит за индивидуалност на фона на масовите клишета в Гетото. Чете Паулу Коелю – Добре де, този евтин философ за масова употреба… (господа и дами, имам право на това мнение и нямам намерение да чета коментари за това изречение – бел. Авт.) Все пак показва мислене извън шаблона. Няколко интересни дрънкулки… Хм… Знаете ли как може да научите всичко необходимо за една студентка? Намерете и книжката, обикновено седи на видно място. Погледнете първите страници – ще откриете снимка (нямаща много общо с реалната визия на девойката), трите имена, дата на раждане, местоживеене, специалност…. Не е много, но е добра отправна точка.
А когато видях девойката на живо… Отдавна никой не е печелил вниманието ми така бързо… Хм, да видим след колко дни ще я забравим.
Но да се върнем на мишката.
Трябваше ми план, добър план и то бързо. Иначе почвам да ставам смешен.
“Добре, имам план. Трябва да изнесем всички мебели от стаята, да разкараме килима и балатума… Трябва да лишим мишката от скривалища и! След това ще е лесна плячка.” – казах аз, като се опитвах да докарам генерал Патън от едноименният филм. Тия жени пак ми се вързаха, но пък и май това бе последната ми надежда да изляза с достойнство от ситуацията.
Да знаете в една стая има адски много мебели, боклуци, чанти, кашони, телевизори и какво ли още не. Нали се сещате кой се трудеше най-много. И така в стаята останаха само двете легла и секцията.
Мишката я нямаше. Добре. Почнах да си сглобявам картинката. Точно до тръбите на парното има голяма дупка от където идва мишката и къде явно се е забутала сега. Явно с всичкият този шум сме успели да я разкараме от стаята. Това беше добре.
“Планът е прост. Мишката я няма в стаята, мисля всички са съгласни с това. Всички и виждаме дупката. Правим следното. Запушваме дупката, ръсим с отрова, подреждаме стаята и вадим ракията.” – Май не бяха ентусиазирани много по последната точка, но иначе всичко точно.
Кой бърка да запушва дупката с вестници и отрова – АЗ. Добре, че ми дадоха тия медицински ръкавици
(Приличаш на хирург каза някой, Абе я я се застреляйте отбелязах аз на ум). Уф, ръцете ми още миришат на гума от тях, но поне се чувствах малко предпазен от мизерията. Кой ръсеше с отрова – АЗ, даже по едно време ми се зави свят от тия гадости. Кой връща мебелите – АЗ, май ме заболяха бъбреците.
Както и да е. Май погнах на приятел в беда. Това бе добре.
Огледах задника на новата съквартирантка на Пламена докато я карах да огледа зад леглото си за мишката – Какво да кажа тук, ако слуша Pink Floyd официално е жената на живота ми. Поне временно…
От там нататък негативите са много – плувнах в пот, май се натрових с отрова за мишка, одрах се на няколко места, изцапах си любимата хавайска риза, прииска ми се да пропуша отново, заболяха ме бъбреците…. Уф, хайде стига съм мрънкал.
Важното е, че мишката е жива, Пламена е доволна, че съм разкарал гризача от стаята и, а и бях мъжът в къщата за цели четири девойки в рамките на цели два часа.
Май станах героя на деня….
Мерси за сутрешната порция смях в понеделник
Пък тая история за Мъжът, Жената и Мишката е стара колкото света. Ако позволиш, ще вмъкна един превод:
"Жените поддържат заблудата за своята физическа слабост заради моралните предимства, които извличат от това, и най-вече заради факта, че мъжете изпитват духовна екзалтация, закриляйки ни и спасявайки ни от беди. За целта съвсем не е необходимо мъжът да смята, че опасността е реална, но е абсолютно задължително той да смята, че жената смята, че опасността е реална. Много по-ефективно е мъжът да спаси една жена от мишка, от колкото от тигър. Истината е, че жените всъщност не се страхуват от нищо, но осъзнават колко великолепни възможности биха били изгубени, ако не се преструваха, че се страхуват. Например, ако жените наистина се страхуваха от змии, нима Изкусителят щеше да избере тази форма, точно когато е искал да спечели благоволението й? Но помислете, колко герои нямаше да съществуват, ако жените позволяваха на мъжете да разберат, че те чудесно могат да се справят със собствените си змии. Универсалността на страха от мишки идва от праисторически времена и показва колко целенасочено жените са обучавали мъжете в героизъм. В най-ранни времена вероятно е била необходима цяла зоологическа градина, ръмжаща пред входа на пещерата, за да предизвика мъжа да извади оръжие в защита на своята другарка, но днес всичко, което е необходимо да направи жената, за да активира мъжкото кавалерство, е да скочи на някой стол при вида на мишка."
"старостта" идва най-вече от удоволствието с което всеки един човек, смятащ себе си за мъж или жена (за третото е по-трудно, а както вече бе споменато - спокойно третия персонаж може да е тигър... айде хлебарка ;-)) пристъпва към и доразвива темата... като по този начин с намазва с мехлем собственото си самочувствие (или с вазелин...) един вид (циниочно казано) - избива комплекси...
и понеже темата е стара и много мислители са я мислили допускам, че и друг преди мен е достигнал до "откритието", които ще споделя тук ;-)
... но преди това - един въпрос... нека за момент не се тормозим с искреността на жената, когато демонстрира страх (или друга слабост) с цел - да даде на мъжа възможност да се "справи" със ситуацията, а се запитаме - има ли мъжът избор?... и да не отговаряме теоретично ("да-естествено"), защото ситуацията си е много "практическа"
...ами - няма избор... защото какво би станало при "грешна" реакция от странана на нашия "герой"... не просто неговия героизъм ще бъде подложен на съмнение (той и без това е преценил риска от такова развитие на нещата и дори има доста цветущи изрази, които показват отношението му към нея) ами ще му бъде отказана каквато и да била "близост" оттук насетне... а това си е дерт... нали? (палава съквартирантка, уважителна колежка... и т.н. че и сестра, че и нейна съквартирантка...)
та - накрая реакцията е само една - ами като ми предлагат да съм герой - да си свърша работата ;-)... нали това се очаква от мен (си мисли мъжа... е тук има еволюция от пещерно време насам... ама да не задълбаваме)
и в заключение... "откритието": няма значение кой каква реплика има и какъв жест изиграва в н-то действие - важното е на финала на пиесата всичко да е както е предвидила майката природа (пък ние можем да продълажаваме да се мислим за по-велики от нея ;-))