Липсваш ми
Мила Аничка,
помниш ли като ти казах, че си ми най-добрата приятелка? Мислех го. Вярвах го. Струваше ми се, че ще е завинаги...
помниш ли като ти казах, че си ми най-добрата приятелка? Мислех го. Вярвах го. Струваше ми се, че ще е завинаги...
Появи се в един момент, когато всичко около мен тъкмо се преобръщаше с главата надолу. Помогна ми да надживея нещата и да бъда по-силна от тях. Научи ме да се катеря по покривите, показа ми как се лови дъжд и ме разхождаше из цяла София - от Студентски до Люлин пеша и обратно. Хареса ми да обичам лятото с теб и също дъжда.
Всичките неща, които вършехме, колкото и да са обикновени бяха специални, забавни и мили за мен, затова са ми скъпи. Никога преди не бях обядвала сливи на покрива, не бях пускала балони от петия етаж, не бях изливала кисело мляко в магазина.
Никой не ми е подарявал толкова много бонбони и шоколад, колкото ти. Това само по себе си сигурно е достатъчна причина да те обожавам...
Но аз те харесвам най-вече, заради начина по който умееш да слушаш, смеха, с който заразяваш и всичкото твое безгрижие, което очарова.
Не знам какво точно се случи, за да спреш да звъниш пред входа ми с купа сладолед. Излизах на терасата и те нямаше долу. Звънях ти и пак те нямаше. Затова реших, че понякога нещата просто свършват или си отиват, или аз им омръзвам.
Беше тъжно, но човек свиква с обстоятелсвата, особено ако до него има някой, който го обича, ако си намери нова работа, ако си смени къщата, ако си вземе коте, ако слага плочки в коридора и започне да кара колело... Всички тези неща ангажират.
Обаче ми липсва ставането в ранни зори, с едничката цел да идем първи да се печем на витошките шезлонги именно в най-мрачния ден. Липсват ми намеренията за красиви пътешествия с влак. Смехът. Дори обикалянето по магазините. Разправията с онази контрола. Ти...
Казах ти, че не ти се сърдя, не съм ти обидена, имам нужда от теб. Чакам да ме потърсиш, а ти не го правиш.
Не бих ти напомняла за себе си, защото ако човек е гладен просто става и отваря хладилника. Не преследвам хората, когато загубят интерес да общуваме. Тъжно ми е, но запълвам мислите си с други неща и продължавам.
Все пак пиша ти това, защото днес знаеш-кой (за което не й се сърди) ми каза, че би искала да ми се обадиш. Споделила си, че било трудно. Не е. Никак.
Ако изобщо някога събереш нужната решителност,
и също желание,
настроение,
намериш необходимост
или просто ти стане скучно..
има кои кваратали да опознаем, докато събираме тен заедно.
ps. Не знам до колко е удачно да се пише така, но не ти знам пощата. Имаш ли изобщо? Все едно.. Вече ти дадох линк..
Всичките неща, които вършехме, колкото и да са обикновени бяха специални, забавни и мили за мен, затова са ми скъпи. Никога преди не бях обядвала сливи на покрива, не бях пускала балони от петия етаж, не бях изливала кисело мляко в магазина.
Никой не ми е подарявал толкова много бонбони и шоколад, колкото ти. Това само по себе си сигурно е достатъчна причина да те обожавам...
Но аз те харесвам най-вече, заради начина по който умееш да слушаш, смеха, с който заразяваш и всичкото твое безгрижие, което очарова.
Не знам какво точно се случи, за да спреш да звъниш пред входа ми с купа сладолед. Излизах на терасата и те нямаше долу. Звънях ти и пак те нямаше. Затова реших, че понякога нещата просто свършват или си отиват, или аз им омръзвам.
Беше тъжно, но човек свиква с обстоятелсвата, особено ако до него има някой, който го обича, ако си намери нова работа, ако си смени къщата, ако си вземе коте, ако слага плочки в коридора и започне да кара колело... Всички тези неща ангажират.
Обаче ми липсва ставането в ранни зори, с едничката цел да идем първи да се печем на витошките шезлонги именно в най-мрачния ден. Липсват ми намеренията за красиви пътешествия с влак. Смехът. Дори обикалянето по магазините. Разправията с онази контрола. Ти...
Казах ти, че не ти се сърдя, не съм ти обидена, имам нужда от теб. Чакам да ме потърсиш, а ти не го правиш.
Не бих ти напомняла за себе си, защото ако човек е гладен просто става и отваря хладилника. Не преследвам хората, когато загубят интерес да общуваме. Тъжно ми е, но запълвам мислите си с други неща и продължавам.
Все пак пиша ти това, защото днес знаеш-кой (за което не й се сърди) ми каза, че би искала да ми се обадиш. Споделила си, че било трудно. Не е. Никак.
Ако изобщо някога събереш нужната решителност,
и също желание,
настроение,
намериш необходимост
или просто ти стане скучно..
има кои кваратали да опознаем, докато събираме тен заедно.
ps. Не знам до колко е удачно да се пише така, но не ти знам пощата. Имаш ли изобщо? Все едно.. Вече ти дадох линк..
Коментари