Лакатник - поглед от кукувиче гнездо

Денят е неделя, 27.08.2006 и тъкмо съм се излюпил от черупката си преди двадесетина минути. Предната нощ бе тежка и усещам, че съм спал само няколко часа. Ставам бавно и на етапи, защото ми се вие свят и чувствам дробовете си затлачени от многото цигари, които съм изпушил до преди няколко часа. Все пак успявам да вложа всичката си енергия и да се вдигна на крака.
След малко съм в банята и си мия зъбите. Избягвам да се гледам в огледалото, защото имам чувството, че ще се уплаша от вида си. След такива вечери имам чувство за някаква гузност. Тази сутрин съжалих, че съм пушил толкова много.
Часът е 8:20 и вече сме на спирката на хотел „Плиска” с Еовинката. Тя трябва да си хване някакъв автобус до автогарата, а аз – до гарата, за да се срещна с Милена (malkata_feq) и Наско (edinotwas).
Качвам се на първия автобус, който идва и макар да знам, че ще отида много по-рано на срещата, не оставам да чакам с Винка. Все още се чувствам физически странно и предпочитам да остана за малко сам, докато се освестя.
На гарата съм около час преди срещата. Вече чувствам как денят започва да се забързва. Отпред са се изсипали около десетина таксита и само чакат някой да се появи от входа, за да го прилапат. Пушат цигара след цигара и пият кафе.
Влизам в чакалнята и си намирам свободна пейка, на която да подремна за около час. За да не изглеждам подозрително си слагам слънчевите очила и заставам в нормална поза, в която трудно може да се познае, че съм заспал.
Тъкмо се унасям и усещам, че телефонът ми звъни. Оказва, се че е Джонефф, и че ми звъни, за да не се успя за срещата. И той бил някъде наблизо и се разбираме да се видим.
Купувам си една дъвка орбит, която доста ме освежава. С Джонеф прекарвам следващите тридесетина минути, като се уговаряме, че вечерта ще хванем влака в 21:45 за Пловдив и ще се прибираме заедно. Той имал среща с някаква мадама, а аз щях да ходя на поход в Лакатник. Пожелавам му успех с мадамата и отивам под часовника на гарата, за да се видя с феята и Наско.
След малко вече сме заедно и ги виждам как направо сияят от енергия. Феята ми обяснява как е взела за похода печени чушчици, специални кюфтенца, шпеков салам и хубави сусамени питки. Противно на очакванията още нямам апетит и хич не ми е до ядене. Надявам се като отидем на чист въздух това да се промени.
Наско си пийва от една еднолитрова пе-ве-це ариана и ми предлага да я вкуся. Оставям дегустацията за после.
До Лакатник се стига за 3,50 лв. Даже не само се стига, но за тези пари се и връщаш. Само трябва да си завериш билета на гарата там.
Влакчето е просто чудно. От тези – без купетата, в които всички се чувстват като едно голямо семейство. Облягам се на седалката и се опитвам да поспя поне малко.
Монотонното скрибуцане и тутуфкане ме унася и успявам да дремна около час. Когато отварям очи, усещам, че въздухът е малко по различен и че гледките през прозореца ме оставят без дъх. Не след дълго слизаме на малката гаричка в Лакатник.
Питам Наско за маршрута, който ще изминем и той нагледно ми сочи към огромните скали, които се извисяват на 200 – 300 метра височина и очертава с пръст посоката.
Гледката е приказна. Чукарите се блещят наоколо, тук-там се виждат процепите на мрачни пещери и линеещи треви и дървета. За миг оставам с усещането, че съм герой от „Властелина на пръстените” и се намирам на някакво място, което е нещо средно между „Графството”, „Мините на Мория” и планините, разположени между „Рохан” и „Гондор”.
Най-много грабва погледа ми една къщичка, която е кацнала точно в скалите и до която може да се стигне само със специални въжета и катерачески умения.



Минаваме по голям въжен мост и се озоваваме в началото на прехода си, а именно, едно китно заведенийце, около което минава вада със студена планинска вода, в която се изстудяват всякакви видове бира, вина, ракии и т.н.
Там хапваме по 1-2 селски кебапчета с гарнитура – картофки или шопска салата и се отправяме на път.



Времето е прекрасно и Феята може само да ни завиди, че сме се хвърлили голи до кръста и хващаме планински тен, докато се движим по маршрута си.
Наско ни превежда през някакви малки пътеки, покрай бистри поточета и постепенно и последните къщи изчезват. Преминаваме през горички, прекосяваме малки мостчета и усилено си търсим място, където да се топнем. Прави впечатление, че в по-ниските поточета има повече водорасли и затова се надяваме, че колкото по-нагоре стигнем, толкова по–бистри ще са поточетата.





Изведнъж попадаме на някакво плато, което е разположено току под 200 – 300 метрови отвесни скали, от които ги разделя само малка рекичка. Няколко души са си направили палатков лагер в билото и се вижда как са заложили да се изстудяват бутилки бира и как скарите се припичат доволно на слънце. Вече съжаляваме, че не сме си взели палатки, и че вечерта ще трябва да се прибираме.
След още кратък преход попадаме на перфектното място – малко поточе, заобградено от напечени от слънцето скали, на които можем да се опънем и да се отморим от прехода, преди да продължим отново.
Слънцето ме е напекло и направо се събличам по боксерки и се топвам в поточето. Милена и Наско ме гледат малко учудено, но на мен ми е голям кеф.
След малко излизам, а Наско се гмурва в поточето.
Още около 30-на минути се припичаме на слънце, хапваме бисквити и пием кафе. Милена ни чете някакви много хубави стихове, които е взела със себе си. Даже не само ги чете, а повечето ги и знае наизуст. Направо ме изумява с паметта си и с артистичното си рецитиране.
От камъните, на които сме легнали започва да ни става малко хладно и се ориентираме към втората част на похода.
Това, което последва бе постепенно изкачване по тесни и криволичещи пътечки, които бавно щяха да ни отведат до къщичката, кацнала на скалите.
Усещам как малките камъчета хруптят под краката ни и как всеки се е съсредоточил в дишането си и се наслаждава на гледките.



По пътя минаваме през малка пещера и се изкушавам да се вмъкна. Никога досега не съм влизал в пещера и това ми доставя голямо удоволствие. Всички оставаме с усещането, че пещерата ни привлича като магнит навътре и потръпваме от хладината, която се чувства наоколо.



По пътя нагоре Наско ни показва чудни гледки и съжаляваме, че никой не си е взел фотоапарат. Разбираме се обаче, че може да ползваме снимките, които е качил в блога от предния поход.



Накрая стигаме и до връхната точка. Мъж и жена, видимо на около 40-на години са се екипирали и се спускат по отвесните скали, които после ще трябва да изкачат.
Наоколо .... поглед от кукувиче гнездо. Можеш да усетиш какво е да си птица и да почувстваш летежа. Останалото ... трябва да се изпита.



На върха похапваме чудните запечени чушчици и кюфтенцата и след малко му удряме половин-часова дрямка, току под облаците.

След това следва спускането
и дългият път към вкъщи...