Купих си спагети от магазина

Купих си спагети от магазина

- Докато седяхме с теб оня ден на прозореца и си говорихме, забравих да ти спомена нещо...

 Ходих на пазар и там видях, че магазинерката си говори с един клиент. Гледаше го много особено, сякаш е от друга планета... Очите му бяха хипнотизиращи и някак отнесени... Той й каза нещо и тя припадна... А аз седях и гледах без да помръдна... Никой друг не съзря това... Всички хора вървяха и никой не се сети да погледне момичето на касата, което се бе свлякло на земята, а мъжът довел я до това състояние отдавна си бе заминал...

 Аз продължавах да седя и да гледам, сякаш не бях там и това не стана пред очите ми... Станах и се запътих към изхода, но охраната ме спря... В ръцете си държах пакет спагети, чиято касова бележка бе незнайно къде...

 Не си бях платила.

 Исках да си тръгна по-бързо от това странно място, където хората не бяха хора, а някакви странни сенки обикалящи и населяващи моя свят... или аз техния???

 Исках да се върна при теб, в нашата малка крепост, в нашия малък, но истински дом, обаче ме повлякоха именно към мястото, от което исках да се махна... към касата.

 И тогава Те видяха...

 Видяха едно повалено от живота същество лежащо на земята с притворени уморени очи неспособни да се вдигнат... Всички гледаха нямо...

Момичето най- сетне събра сили и се опита да се изправи...

Охраната я попита:

- Какво е станало тук? Защо си на земята?

- Паднах.

- Как така ще паднеш, да не ти прилоша, или някой ти направи нещо? Каквосе случи?

- Срещнах ЖИВОТА... Каза ми, че скоро повече няма да го видя, защото онзи ден го обидих и убих един човек... Себе си... Не го исках, ама се убих и затръшнах и последната врата, останала отворена...

 ЖИВОТЪТ дойде на касата и поиска да му таксувам един килограм щастие, сто грама любов, двеста грама мъка и три килограма страдание...

 Аз го гледах и не вярвах, че е избрал точно МЕН...

Отказах, а все пак това е работата ми... Но... Ние не предлагаме такива артикули в магазина, нали?

 Момичето потледна недоумяващо, а скупчените хора я сметнаха за луда...

 Ето, че управителя дойде и като разбра за какво става дума прати момичето да си иде...

 Не мога да го забравя това...

 На другия ден пак отидох в магазина... Нея я нямаше, а на мястото й седеше някакъв                            мъж...

Приближих се. Стори ми се много познат, някъде го бях срещала... На табелката с името му би написано: „Живко”. Замръзнах на мястото си...

Той ме гледаше...

Така както и Нея погледна вчера...

- Коя си ти? – попита ме

- Не знам... – отговорих. - Ти ми кажи.

- Не съм аз този, който ще отговаря на безсмислени въпроси..., ама ако все пак държиш, иди на щанда за детски играчки и вземи първата, която ти попадне. После ела при мен. Ще говорим пак...

 Отново попаднах в омагьсан кръг и отново се залутах в странния магазин...

Все пак отидох към щанда, много добре знаех къде е...

 Затворих бавно очи и се оставих краката сами да ме доведат до мястото, където много пъти се спирах...

Чудя се този Живко от къде се сети, че това е любимото ми място в супермаркета...

Затворих очи и хванах нещо меко и топло...

Обаче го изтървах някъде...

Търсих го неуспешно, така и не го видях...

Тогава взех нещо друго...

То не ми напомняще за нищо...

Знаех, че ръцете ми не се празни, а в същото време не усещах допира на нещо, което би трябвало да държа...

Запътих се обратно към касата...

Все още със затворени очи, този път и да исках не можех да ги отворя...

Стигнала съм по някакъв начин до онзи мъж, който мй хвана ръката и взе странния предмет...

 Отворих очи. Пред мен седеше същото онова момиче и ме попита:

- Освен спагетите, ще желаете ли нещо друго?