Кратка разходка във времето и пространството
Из цялата ни страна са пръснати безброй опустели селца. Едни от тях са напълно обезлюдени, а в други живеят по няколко старци, кротко очакващи края си. Възрастните хора се радват на всеки нов ден от живота си, защото го смятат за щедър подарък и благодарят на Бога за това.
Вчера за няколко часа се разходих из едно такова малко селце, в което всичките му жители се броят на пръстите на двете ръце.
Винаги съм си мечтала да се върна назад в миналото и да видя с очите си как са живели нашите предци и понеже не разполагам с машина на времето, живо си представях сцени от някогашен живот.
Като си помисля, че само преди някакви си 60-80 години битът на българина е бил толкова различен от днешния! Много от къщите на обикновените селски хорица са били строени от кирпич - непечена тухла.
Тези тухли били формувани от глина, към която понякога е била добавяна слама, за да се увеличи якостта и да намалее напукването им. Те не са така устойчиви като днешните, но стените, иззиждани с тях, отлично са запазвали топлината, даже много по-добре от съвременните бутафорни панелки.
Как ли е изглеждал животът в такъв дом, който често пъти се е състоял от една стая и тя е била използвана за всичко: за дневна, кухня, гостна, спалня?... Многофунционалното помещение е било оскъдно обзаведено, всички са спели на студения под върху сламени рогозки. В стаята е горяло огнище, на което са си готвили и са се отоплявали.
Днес вече изобщо не си представяме, че е възможно да се живее в такива условия. Ние, хората, сме станали много по-изнежени и капризни от прародителите си. Нуждаем се от всякакви дребни вещи, които са ни нужни в ежедневието и дори ако ни липсва една от тях, се чувстваме некомфортно.
Да, и какво от това, че сме направили толкова цивилизован живота си? Нима сме станали по-щастливи, по-добри или по-мъдри? Нищо подобно. Както и да живее човекът, психиката му не се е променила съществено. Хилядолетия наред е имал, и ще продължава да има, своите стремежи към красотата, доброто и истината, своите радости и тревоги, скърби и забавления, мечти и любов.
В запустелите селски къщи вече почти никой не стъпва и те се разпадат с времето. Ех, ако можеха да говорят, за колко ли интересни човешки съдби биха ни разказали?
Тази къща е била сравнително по-голяма от другите и нейният стопанин си е бил позволил да внесе малко повече красота с кръглите сводове. Отдавна никой не е влизал в нея, за да й вдъхне живот. Какво ли се е случвало между стените й?
А някои по-паянтови постройки съвсем са се срутили. Но и те има какво да разкажат.
Ето как е изглеждал един ключ от български дом, с който са заключвани вратите. Бил е голям, масивен и тежък. Такова нещо трудно се загубва. Колко ли ръце са го докосвали?
Той не само е оцелял през времето, а даже и ключалката си все още може да разпознае.
Това е шевна машина „Сингер" от първите серии на производство. Сега стои забравена и потънала в прах в един ъгъл, но за онова време си е била чудо на техниката и който е умеел да борави с нея, си е осигурявал стабилна прехрана. Как ли са изглеждали ушитите на нея тоалети? Като си помисля само, че дрехите и обувките на селяните не са били купувани от магазина, а е трябвало да бъдат ушивани, в повечето случаи на ръка, умът ми не го побира.
Може би не всички са виждали и знаят, че тази каменна ограда на селска къща, се нарича дувар. Той не е много висок и ти позволява да разгледаш целия имот, а и теб да те видят, ако не пълзиш, а вървиш изправено.
Представям си как момците са обикаляли приведени около къщите на възлюбените си и са надничали през пролуките на дуварите, като са внимавали да не бъдат забелязани от по-възрастните. Момите от своя страна сигурно са успявали в удобен момент набързо да притичат към либетата си и да впият устни в пламенна целувка. Ах, тези дувари, колко любопитни разговори са подслушали и колко пъти са се намирали между две сърца, копнеещи да се слеят!
Тук никога не е имало водопровод и канализация. Водата, която става за пиене и хигиенни нужди, тече безспирно в центъра на селцето - на мегдана. Не съм ви снимала кобилица и менци, защото не намерих, но точно по този начин е била пренасяна до домовете.
И около водоносния ритуал можем да си представим какво са си разправяли хората, срещайки се по пътя, как са се информирали за новините, жените са си разменяли по някоя клюка, а младите са се задявали.
Стръмната уличка е труднопроходима, защото се е превърнала в ледена пързалка. Сигурно такава си е била през всяка зима, в продължение на векове, но в днешно време тя е самотна, защото почти няма кой да премине по нея. Какви ли спомени пази тя от минали години?
А природата си е все същата и неизменно зимата ще се оттегли уморена, за да направи път на жизнерадостната пролет. И пожълтялата изсъхнала трева, която се подава изпод снега и тази година ще бъде заменена със зелена и сочна растителност.
Гората, която сега е сплела голи клони, много скоро ще се възроди за нов живот и ще блесне в ярка зеленина, щом усети топлия дъх на пролетта.
Скалите ще продължат да стоят неподвижно и да се позлатяват от яркото слънце още стотици години напред.
Равното широко поле все така лениво ще се излежава до планината.
Денят ще си отиде за пореден път, за да отстъпи място на нощта.
Само ние хората, които сме безпомощни пленници на Времето, сме същите единствено тук и сега. И като прашинки от вечността един ден ще отлетим нанякъде, а дали някой ще си спомни за нас на тази земя, това всъщност едва ли има някакво особено значение...
Преходно ...
Куини, като ти дойде музата, нямаш спиране. Като знам как се отразява на мен, чудя се какво ли въздействие имаш върху учениците си ...
Та за преходното. Идва ми наум онова, Вапцаровото "Ето аз дишам, работя, живея и стихове пиша - тъй както умея ..." И после те няма. Ако си бил човек, останалите ще те помнят още известно време. Ако не - и приживе си мъртъв. И толкова.
Минават сто години и цивилизацията не е същата. Минават хиляда и планетата е малко по-различна. И ... толкова.
Кофти посока на разсъждение :)
Отивам да сготвя нещо вкусно против депресия, а дълбоките размисли ще ги оставя за малко по-късно, с последната чаша червено...
BasiDi, възможно ли е да погледнем философски на темата, без да се депресираме? Изглежда не съвсем...
На мене ми е трудно понякога да овладея себе си, когато си помисля, че нищо не може да бъде същото с хората, с човешкия живот. Невъзможно е да се върнем назад във времето, защото всеки един от нас притежава еднопосочен билет, който ни дава право да пътуваме само и единствено напред в бъдещето. Колкото и прекрасни мигове да сме имали, те остават в миналото, постепенно избледняват и нищо не може да бъде повторено пак.
Годините си минават, старостта започва полека-лека да нанася своите щрихи върху лицето и тялото. Тази промяна е неизбежна, въпреки че се опитваме да й противостоим. Просто свикваме с нея, защото няма друг начин.
Започваме все по-често да се питаме за какво са ни всичките тези амбиции за кариера, обществено и материално положение. Защо да се стремим към тези всъщност толкова илюзорни успехи и придобивки? Необходими ли са ни те, след като един ден ние със сигурност ще изчезнем оттук?
А що се отнася до цивилизацията, ние, хората, сме станали вече изключително зависими от нея. Тя ни е жизнено необходима. Но дали напълно осъзнаваме, че този технически прогрес има повече отрицателни, отколкото положителни страни и даже създава потенциалната опасност от самоунищожение на човешкия род?Куинче, наистина невероятно си пресъздала настроението! Таман се начетох и мислех да си лягам и да взема със себе си някой Йовков разказ в съня си (Кошута, например, невероятен разказ и любим мой, не мога да обясня защо ТОЛКОВА много ме зарежда!), когато... когато прочетох коментарите и ... уфф. Късно е и мислите ми скачат като бълхи,а не мога да хвана нито една. Но това просто ТРЯБВА да се коментира!
Помните ли едно от първите неща, които публикува Govnyo: Ab Eterno. Това есе ме впечатли и го прочетох много пъти, докато разбера защо ме е впечатлило. Даже си го изпечатах, за да мога си помисля независимо от компютър, който нямах вкъщи. Та Говньо аргументира там, че не е хубаво нещата да са вечни и че добре, че не са. Чувствах, че е прав по някакъв начин, но ми трябваше поне седмица, ако не и две, за да успея да си преведа есето на моя си език, който разбирам. С други думи, да успея да намеря в главата си логично обяснение защо той е прав, което да се връзва с останалите неща, които си мисля.
Е намерих де ... иначе не знам дали и до ден днешен нямаше да цикля върху него :)
Ето, мозъкът ми заби! Сега не мога да си обясня мисълта! Надявам се утре някой свеж сутринен блогер, който е изял половин грейпфрут на закуска, да коментира нещо по-смислено.
Навремето не само са си шили сами дрехите - това и аз го мога донякъде, но и са си тъкали платовете, а преди това са си правели преждата от сурова вълна... опитвах се навремето да се науча от една стара баба да въртя вретеното, но не стана кой знае какво... обаче ако ми се наложи, щях да се науча, много е вълнуващо ей така, от едно вълмо вълна да си направиш прежда и от нея да си оплетеш например шапка!
Преди доста години (когато бях дете) ходехме през лятото в едно село на гости, където нямаше водопровод. В двора имаше геран (кладенец с нещо като къщичка от горе, и вода се вадеше с една кофа), обаче тази вода ставаше само за поливане. За пиене ходехме да носим - ама наистина - от мегдана, обаче най-хубавата вода беше мнооого далеч, за нея ходехме по цял час. Водата за миене на ръце и съдове сипвахме в нещо като варел с кранче - това беше чешмата! Супер първобитно, обаче се свиква. И вълнуващо. Къщите бяха нови, но имаше и стари, дървени, с чардаци. За закуска получаваш чиния с прясно мляко, току що издоено от кравата в двора, и голямо парче домашна питка. На обед - домати от градината, чушки от градината, зелен боб от градината и прясно меко домашно сирене. Ако ти дадат за обед кокошка - тя до преди час е търчала из двора.
Мисля, че бих могла да живея така, и даже да съм щастлива.
Куини, ти си страхотно богатство за BgLOG!!! Невероятен постинг си написала. А и твоят стил на писане, включваш винаги снимки към текста, се превърна в така да се каже "запазена марка".
А кое е това селце с толкова малко обитатели?
Куини, вчера доста нещо бях изписал и накрая не го пратих. Не питай защо, и аз не знам.
Да поразсъждаваме казваш ...
Накара ме да се замисля. И стигнах до малко странни изводи.
Защо живея?
Защото искам. Това е, харесва ми.
Страх ли ме е, че остарявам?
Това май го прескочих н атридесетия си рожден ден. Виж, тогава се бях депресирал сериозно :)
Липсва ли ми цивилизацията?
Като ми спрат водата за два дена - липсва ми. Но не достатъчно, че да не мога без нея. Ако знам, че водата няма да дойде изобщо, ще си намеря начин да заобиколя неудобството. Цивилизацията е като дрогата. Някои са зависими и ако се наложи да преживеят в гората, така и ще си умрат, без да мръднат от мястото, на което ги оставиш. Други ще помрънкат и ще се приспособят. Мога да продължавам още, но няма смисъл.
Доста хора се изнасят далеч от града и такива запустели селца много скоро ще изчезнат. Затрих си фотоапарата, но мога да ти кажа десетки места, пустеещи до преди 3-4 години. Някой от тях са буквално превърнати във вилни зони, но повечето просто се заселват отново. Радва ме, че все повече хора си задавт въпроса каква е цената на цивилизацията и струва ли си да я плащат.
А тя, съвременната цивилизация, позволява да избягаш от нея, без всъщност да я напускаш. Стига да решиш кое цениш повече - нервите си или кариерата...
П.П. Последната забележка не е лично към теб.
П.П.П. Като се замисля още малко - бягството от цивилизацията не винаги пречи на кариерата :)
Quini, твоето писание направо ме разби!
Представих си всички тези неща! Не крия, че и аз като гледам изкуство и старинни неща и си представям какви ли събития са се случили покрай тях, как една картина е била нарисувана, чувствата на художника и... Какви ли случки помни ето този стар дъб, или пък ей този паваж тук. Просто... Тези отминали времена, те сякаш са запечатани от предметите и е нужно само малко желание, да можеш да ги съживиш чрез въображението си :)
Да, Тери, дали е само въображение или предметите имат "памет", както твърдят някои, не зная, но е много вълнуващо :))) ... Мога с часове да си представям какво е може да се е случвало с тях...
BasiDi, не говорех за принудителния отказ от цивилизация, а за това, че ние сме свикнали страшно много с нейните придобивки и се стремим към тях с всички сили. Само като си помисля, че аз съм автоматизирала кухнята си до вманиачаване, за да намаля максимално престоя си там, който е неизбежен за една жена, особено пък семейна. Изобщо не си представям например, че ще пера дрехите на ръка, защото това ще ми отнема около два часа дневно, които нито желая да посвещавам на подобно безинтересно занимание, нито мога да отделя с моя забързан ритъм на живот.
"Бягство от цивилизацията" според мен не е да живееш в луксозна къща извън града и да работиш в града, пътувайки дотам със своя супер автомобил, защото ти пак се ползваш от облагите на техническия и културния прогрес.
Дали наистина човешкия живот е толкова преходен или това е привидно? Разсъждавайки, съм стигала до различни изводи за смисъла и същността на нашето съществуване. Не ми изглежда логично и разумно природата да създаде такова невероятно съвършенство като живия организъм, който на всичкото отгоре притежава и психика, и след N броя години така лесно и безотговорно да го затрие. Тук има нещо, което не се връзва в цялата тая работа...
Арлина, и теб, както Скитник, ще те чакам да забогатееш и тръгваме заедно с тебе да се скитаме по интересни места:))
Shogun, и аз сигурно ще се чувствам щастлива в някое прекрасно селце, но това което знам за себе си е, че със сигурност ще си създам удобства в моята селска къща. Даже едно от задължителните неща например ще бъде връзката с интернет :))
Гаргичка, дали нещата трябва да се повтарят? Може би от това точно нямаме нужда, но за мене малко стряскаща е еднократността на всичко, свързано с нас, ако приемем версията, че няма прераждания и други форми на живот... Темата е много обширна и по-нататък се надявам да я коментираме по-обстойно и задълбочено...
Janichka, благодаря ти за хубавите думи!!! :)))
Селцето носи странното име Чепърлянци, може би заради близостта му с Чепън планина.