Коя е най-смелата ти постъпка?
За първи път в живота си се почувствах смела при първото си раждане (засега и единствено) !
Имах много лека бременност, но много тежко раждане и буквално имаше риск за живота ни. Успях само да видя посинялото си бебе (което означава, че е останало почти без кислород) и след това съм загубила съзнание (поради обилна кръвозагуба). Когато се събудих от пълната анестезия, не знаех на кого първо да благодаря - на лекарите ли или на Господ?! По принцип чувството от едно раждане е гордост, че си дал живот, но по-късно от разговорите на лекарите разбрах, колко смело от моя страна е било да родя по този начин! За награда ме настанаха в така наречените VIP стаи.
Смелост е да ходиш на работа с усмивка и когато шефят ти се кара, без да имаш вина!
Смелост е да бъдеш работеща жена, майка и съпруга в нашата страна!
Въобще българката е много смела жена!
Моите поздравления още веднъж. Попадаш заслужено в графата най-смели постъпки и се бориш усилено за 1вото място. :)
Таз буля Винка, опасна била! ;)
Брей! Това наистина е смело решение, Eowyn! И аз не знаех, че сте се познавали само от седмица. :) Ето така се стига до щастливите моменти в живота ни, а не като мен половин час не мога да реша в магазина какъв точно шоколад да си купя и накрая си тръгвам с желирани бонбони.
Много добре, че Darla-Dаisy се сети да напомни колко е важно човек да е смел. На фона на вашите прояви мисля, че няма какво да кажа за себе си, но чакам с нетърпение и останалите блогери да споделят по нещо :)Shogun, мен системата винаги ме предупреждава, ако без да искам се каня да пускам анонимен коментар.. Излиза ми съобщение "не сте влезнали, влезте." Странно защо при теб никога не прави така.
ПС. Може би това беше по-скоро за общността 'предложения'..
Имам го в предвид, не би трябвало сесията да приключва, дори и 2 часа да си се бавила. Само че сървъра още не сме го оптимизирали, гоним едно бъгче сега, което причинява това. В понеделник може за малко да липсва сайта точно в опит да оправим това.
Българките са смели жени, това го знам! Браво на Дарла, дала си живот и то по трудния начин. Надявам се детето да те радва дълги години и да се гордееш с него :)
Еовинче, верно ли само седмица? Ехх, много сте бързи! Желая ви щастие заедно ! :)
И моята най-смела (по-скоро най-безрассъдна) постъпка е свързана с раждане на дете. За ирония – не на първото (сина ни Калоян) преди почти 12 години, което премина с много болки и други глупости, но си беше едно нормално раждане…
Думата ми е за второто ми преживяване – идването на бял свят на дъщеря ни Траяна, преди почти 5 години. Интересното започна така: някъде през 5-тия месец започна едно внезапно дебелеене, не е за разказване. Аз естествено се затръшках за вида си и за цифрите, вместо да алармирам гинеколожката ми, моя добра приятелка, която дори лъжех нагло за цифрите. Тя, обаче, мацка печена, забеляза веднага надуването ми и веднага ме повика на преглед. Разбира се, замери кръвното. Ха, ето го проблема!
Отначало, първата седмица мърдаше, но в едни приемливи граници. После, внезапно, без културно предупреждение, хвръкна към 170-100. Аз настоях най-глупаво да го "контролирам в домашни условия" и така загубихме още няколко дни. След това обаче, с въже на врата, занесоха протестиращото ми туловище в родилния дом, да съм „под контрол”, един мартенски ден, само ден преди рождения ми ден.
За онези, които вече са попрочели за лицето GeorgeAtha, законен отец на чадата ми, няма да е изненада, че в онези тежки за мен мигова, той пак се подвизаваше из чужбината, В деня, в който постъпих в болницата, той летеше обратно от САЩ и докато ми попълваха документацията в болницата, той игриво ми звънна от летището в Амстердам: „Идвам си!”. Моят кратък и съдържателен отговор беше: „Ох, аз май си отивам”… Диагнозата беше пре-еклампсия (това състояние се случва при бременни около 8-9 месец и се налага спешно вадене на бебето). Как се прави това в 5-ия месец, освен на части?
Започнаха едни няколкодневни битки за по-драстично овладяване на хипертонията, но въпреки широките усмивки на една компания анестезиолози (чудесни лекари и приятели на моята гинеколожка), аз дочувах „тактичните акушерки”, които мило ме наричаха „status abortus”. … Разбира се, веднага ми поставиха за обсъждане въпроса „Струва ли си риска за моето здраве, при положение, че имам жив, здрав и умен син? За какво ми е второто? Ще ме убие…” Не мога да кажа, че тогава съм била „смела”, просто съм била наивна и твърдо убедена, че второто ми дете ще живее, знаех го. Значи отказвах всякакъв аборт и продължих „да износвам”….
Последваха напрегнати дни, които прерастнаха в седмици битки с кръвно приближаващо 200-120. Постепенно целият ми организъм (иначе здрав по принцип) започна да отказва – бъбреците ми продънено изхвърляха албумин, който ми вливаха венозно, но аз тарикатски си го изхвърлях пак… Вливаха ми всичко, което може да се влива – хумано- албумин, глюкоза, кръв, … Да не объркам нещо, доктори блогери, простете ми, беше преди 5 години… Само да кажа, че една банка хуманоалбумин струва около 200 лв и в аптеките имат обикновено само по един брой, а на мен дълго (особено след секциото) ми вливаха по 2 бр дневно...
След проблема с бъбреците ми, внезапно се събудих една нощ с убийствена болка в дясното ми коляно - появи се тайнствена инфекция, ортопедите бяха смаяни как е влязла там, последваха пункции за изваждане на гъста като суроватка смес, а аз озвучих красиво болницата, но наоколо си мислеха, че раждам в леглото си… А поради деликатността на състоянието ми, нищо не можеше да се лекува преди „плодът да се извади”…
После гипсираха за два-три дни крака ми и едвам се движех с патерици, но поради ужасните болки – махнаха гипса. А и бях непрестанно скачена за системи. Инжекциите и хапчетата за хипертонията бяха почти през 2 часа. Радвах се на прекрасни грижи от всички съмишленици на битката по спасяването на упоритата бременна, но имаше и много гинеколози, които идваха да поговорят сериозно с мен и да ме питат "Защо, по дяволите, правя тези експериметни с живота си. Наясно ли съм, че „плодът” ще е много под килограм и вероятно ще е увреден от недобре снабдената с кръв плацента? Готова ли бях да гледам увредено дете?" Аз смятах, че бях…
Все по-тежко можех да дишам, поради недобре работещите дробове и огромните килограми (половината от които бяха задържана вода) и лежах полуседнала, на 4-5 възглавници, но пак не поемах добре въздух. Непрестанно имах прегледи, ехографи, бяха ми дали лична машина за слушане на тонове до леглото и почти си стоях свързана към нея. Идваха кардиолози, за да следят сърцето ми и пулмолог, за дробовете ми…. Аз, обаче, още си въобразявах, че ще износвам още 3 и половина месеца и ще раждам „нормално”, щото секциото е „травмиращо”…
Накрая, една събота към края на април, след една криза с дишането и рязко увеличения албумин, направиха консулт със специалист, който установи отказ в десния бял дроб. Веднага насрочиха секцио, но вместо в родилния дом, където аз исках, защото бях у дома си – в Окръжна болница, Пловдив. Защо?- възпротивих се аз, тук ми е добре.
Дори не ме слушаха. Значи в понеделник, 24 април ще имам бебе!, казах си аз. И то на 24-ти, защото и Калоян е роден на 24-та дата. Чаровната анестезиоложка Веси, с която покрай битките повече от месец се бяхме сприятелили, спокойно обясни, че там има всякакви отделения, особено най-добрия в града „Сектор за недоносени”, нали ще „раждам” бебе? Ехографът установи, че миниатюрното същество в мен е жена, което умножава шансовете й за оцеляване като недоносено…
Аз си мислех, че ще си стана, куцаща и огромна, и Жорко ще ме закара до Окръжна понеделник сутринта, ще родя, и едва ли не ще си тръгна след ден-два… Нещо такова. Зле съм, ама се чувствам някак добре. Лудост!
Понеделничната априлска сутрин, студена и ветровита, бе огласена от воя на линейката, с която ме откараха, придружена от шефа на ОАРИЛ отделението, прекрасен човек, който почина седмица след кръщенето на дъщеря ни…, плюс още един анестезиолог за операцията. След линейката, Жорко със Снежана (гинеколожката, която също оперира секциото) плътно отзад.
А на мен ми е смешно - защо толкова тръшкане. И ужасно страшно, че ще ми режат непокътната плът. НО пък ще извадят момата - със замислено име Траяна, при положение, че тя не изтрая и 5 нормални месеца в мен. Напред!
Сложиха ме в количка и аз се възпротивих активно, срам!, нали ще ме види някой познат в болницата?! Ще си ходя на самоход. Докторите около мен почти ме зашлевиха…Операционната беше пълна с лекари, имаше около 30-тина души и вече почнах да изтръпвам… Бях почти мъртва от страх… Последното, което чух беше кръвното ми: 250-165. По-късно си мислех, че е било халюциниране, но епикризата го потвърди…
Е, после прекарах почти седмица в ОАРИЛ, а после и седмица в Интензивното кардиологично на Окръжна болница. След почти година лечение, аз си бях пак почти същата (но по-огромна...), за щастие без сериозни последствия, поне засега!
Важното беше резултата: една миниатюрна Палечка, с тегло 1200 гр и ръст 37 см, която прекара около 20 дни в кувьоз и още 25 дни в Отделението за недоносени. Изписаха я с внушителното тегло от 2кг 300 гр на почти двумесечна възраст и се забавлявахме да я разхождаме по улиците в „кенгурото”, а разни баби крещяха по мен, че съм извела новороденото едва на 3-4 дни, а „новороденото” си обръщаше главата и ги гледаше втренчено…
Е, всичко е добре, когато завършва добре! Просто всички сме имали късмета да останем живи и здрави, за което сърдечно благодаря на Господ, лекарите и невероятния ми мъж!
След година направихме голямо кръщене, почти като мини-сватба, и гордите кръстници Снежа (д-р Топалова) и Веси (д-р Коева) бяха много красиви с чаровната си кръщелница Траяна. После яли, пили и се веселили.
Това е.
От до тук изброените геройства смятам, че раждането е наистина едно най-смелото нещо, което една жена може да направи. Особено, когато има усложнения и майката се бори за живота на детето си без да мисли за своя.
Аз за себе си ми е трудно да определя най-смелата си постъпка. Такъв човек съм, че премислям много нещата, преди да ги направя, което си има своите плюсове и минуси. Пък и сега да напиша нещо, ще бледнее в сравнение с казаното до тук.
Дарла, Таничке...шапка ви свалям! Твоа е най-голямото геройство, че сте рискували собствения си живот, за да дадете друг... Очите ми се насълзиха.
Поклон пред вас, не знам какво повече да кажа....