Колко лош е лошият събеседник

Седя пред компютъра в тихия хол и отвреме-навреме хвърлям поглед към прозореца. На фона на разпарчетосания втори/трети сняг, електрическите лампички мъждукат едва-едва.

На бюрото до мен лежи седмично списание “безплатно, излиза в петък”. Търкаля се наоколо от няколко дни, но едва сега забелязвам дизайнерското решение за корицата. Снимката на пожълтели есенни листа би се вързала по-скоро на някой от октомврийските броеве, но нейсе.

Вътре някакви хора, уж по-интересни представители на столичното urban общество, говорят за себе си, за децата и колите си, за пътуванията си, за Мари-Ирене и нейната братовчедка. Замислям се за собствената си персона.

Нямам деца и кола, относително рядко пътувам до далечни дестинации, не познавам Мари-Ирене, за братовчедка й да не говорим. Пия кафето с мляко и кафява захар, само дето и двете са изчерпани, а магазинът е далеч...Невротичната ми котка полудява, скача и се мята върху мебелите.

Вдъхновението куца, пръстите отказват да се движат по клавиатурата с цел да излеят хаоса в главата ми върху белия лист. Отпивам от кафето, с бяла захар и без мляко. Искам да напиша нещо, а не мога. Вярно, ежедневието ми не е като на онези от списанието, не ми се случва да заспя в Перу и да се събудя във Венецуела. И макар да нямам какво да кажа, ми се говори.

Карнеги беше казал, че най-добрият събеседник е този, който не говори за себе си. Тогава предпочитам да съм най-лошият.