Коледната приказка на Арагорн

Вчера, докато четях Коледната приказка на Арагорн, и се възхищавах на великолепните му писателски умения, се запитах дали само възрастните биха могли вярно и точно да разберат нейните послания. Прииска ми се да разбера какъв коментар биха направили моите деветгодишни ученици, без да им влияя по някакъв начин …

Реших да приведа в изпълнение тази идея и днес – през последния учебен час на 2005 година – им съобщих, че ще чуят една Коледна приказка, написана преди няколко дни от един млад писател. Казах им също така, че досега тази приказка е четена само от големи хора, и че те са децата, които първи ще я чуят. След този учителски трик интересът беше създаден и всички зачакаха притихнали.

„Преди да започна да чета” – продължих аз – „ще ви раздам по един лист, на който ще напишете мнението си за тази приказка, харесва ли ви или не и защо, както и коя според вас е нейната поука.”

Четенето започна. Както знаете, учителят е длъжен да може да прочете изразително художествения текст. Това изисква да влезеш в образите на героите, за да изразиш с интонацията си техните мисли и чувства и да направиш понятно съдържанието на творбата. Вложих всичките си усилия в четенето, защото всъщност бях поставила доста сериозна задача, която не е съвсем по силите на деветгодишни деца. Съзнателно наруших методическите изисквания, които ме задължават да осъществя предварително поне елементарен анализ на съдържанието и чак след това да искам да се извеждат идеите.

Не мога да ви опиша колко труден се оказа за мен този изразителен прочит. Още в началото, при описанието на самотното момиче в инвалидна количка, щях така да ревна – дълго и напоително - както само аз си мога, и да разваля всичко, което бях замислила. Борех се с всички сили да успея да се въздържа и да не се разплача пред децата, като в същото време нямах право да насочвам вниманието си другаде и да се абстрахирам от сюжета. Приложих техниката с дълбоко вдишване и издишване, повтарях си, че трябва да се овладея на всяка цена, поощрявах се всеки път, когато не съм дала воля на чувствата си и в крайна сметка се справих с положението.

След като свърших с четенето, обясних на децата, че ще има награда за онзи ученик, който напише най-сполучливия отзив за приказката. Наградата за най-добре изпълнена задача всъщност е една коледна шапка, която ми е дало джуджето Тери. Може да звучи невероятно, но е самата истина. За доказателство им показах шапката.

Писаха десетина минути. Събрах листовете и какво се оказа! Като жури изпаднах в трудна ситуация да не мога да направя никакъв избор, понеже всяко от децата малко или много, в рамките на своите възможности, и без аз изобщо да се намесвам, беше уловило мъдростта на приказните послания.

Ще ви покажа само някои от техните мнения, които не е нужно да коментирам.

И сега какво решение да взема, за да изляза от положението? На кого все пак да дам шапката, така че да няма пренебрегнати и разсърдени деца?

Обявих, че всички заслужават похвала и понеже аз като жури се затруднявам изключително много на кого да връча наградата, ще я разиграем като томбола.

В този момент влязоха мои бивши ученици – Лили, Дани, Мартин да ми отправят коледни пожелания – с тях се прегръщаме и целуваме при всяка среща, може да е пет пъти дневно, въпреки че съм им била класна само една година. Веднага ги направих мои съучастници. Написахме имената на всички деца и листчетата ги пуснахме в шапката.

Настъпи кулминационният момент. Обърнах се към целия клас и обясних следното:

„Дечица, на всеки от вас бих могла да дам наградата, но ще я получи само онзи, който наистина я заслужава. Аз вярвам, че детето, на което изтеглим името, ще бъде избрано неслучайно, както вярвам, че късметите в питката от Бъдни вечер и в новогодишната баница са истински, защото наистина се сбъдват.

А сега да разбъркаме хубаво и да изтеглим листчето с името!”

Моята тайна мисъл беше, че на когото и да се падне жребият, ще мога да обясня убедително, защо точно той е избрания, като изтъкна положителните му черти.

Но какво се случи!!! Ооо, как да не се удивляваш! Лили бръкна в шапката, разви листчето и прочете името на най-кроткото, добро, скромно и възпитано момиченце, което никога през тези три години не е произнасяло груба дума и не е посягало да удари някого. Затова и много често съм го посочвала за пример на останалите.

Нямаше нужда да се мотивирам защо точно тя получава наградата. Няколко деца заподскачаха и заповтаряха: „Точно така, точно така, вярно е, тя най-много от всички заслужава, защото е много, много добро момиче!...”

Избраницата така се развълнува, че очите й се напълниха със сълзи и протегна ръце да ме прегърне. Целунах я по челото и когато слязохме долу, преди да се разделим, я снимах с шапката, която преди седмица ми даде джуджето Тери...

Отвори файл: ave_maria.mp3