Коледна сълза
Коледна сълза
Всичко, което ще ви разкажа може би се е случвало някога. Или пък ще се случи точно тази Коледа...
Елхата, която й избраха не беше много висока. Но пък за сметка на това – със симетрично израстнали от всички страни клончета, кичеста и много красива. Беше като извадена от приказките - дори смолата по кората й ухаеше приказно.
Младежът, който продаваше елхите обеща, че ще я докара до дома й към седем вечерта. Тя му даде адреса си, написан на едно листче и не забрави да добави щедър бакшиш.
....
Вечерта, в която се украсяваше коледната елха беше една от най-любимите й, макар че не обичаше особено зимата. Докато вадеше от шкафа кутиите с играчките, в главата й нахлуха спомените.
Видя себе си като малко момиченце. Цялото й семейство беше около елхата – мама и татко вадеха играчките от кутиите и ги подаваха на нея и братчето й. А те с весели викове наричаха играчките една по една и ги закачаха на коледното дръвче. Още тогава – в тази нощ, във въздуха се усещаше коледното настроение, въпреки, че до Коледа оставаха няколко дни. Спомни си топлината в къщата, пръщящите цепеници в камината, които хвърляха рояци искри в комина...
Въздъхна... Спомени. Хубави спомени от Доброто старо време.
Сега мама и татко ги нямаше – бяха някъде там, горе... Нямаше го и малкото й братче – преди 5 години беше загинал в самолетна катастрофа. Тогава тя пътуваше заедно с него и оживя като по чудо.
Седеше сам - самичка в инвалидната си количка пред елхата, а на краката й беше наметнато шарено родопско одеало.
Отвори капака на първата кутия. Най-отгоре имаше два малки гирлянда, а под тях в шестте отделения на кутията лежаха подредени играчките.
Усмивка озари лицето й, когато извади първата – малко весело джудже, държащо в ръцете си свещ.
Тери, прошепна тя. Радваше се, че Тери все още е здрав, въпреки, че беше може би на повече от 60 години. Той беше първата играчка за елха, която се предаваше вече трето поколение в семейството й. Пресегна се и внимателно го окачи в средата на елхата.
Следващата, Лейди Фрост – Снежната кралица, също беше закачена на едно кичесто клонче.
Една след друга играчките бяха изваждани от кутиите и с поставянето си вдъхваха живот на коледното дърво - Правяча и Маестрос – джуджетата, мъкнещи нанякъде огромен водопроводен ключ; мечето Момо; Дамата в червено; звездоброецът Sunsearcher; куклата с къдрици Щепси; веселото гномче Веско; парцаления Скитник; ангелът с щит Иван; гушнатите един в друг джуджовци Таничка и Гошко; русалката Лилия, събрала между ръцете си дъгата; Белия Зайо; нарамил морков; бръмбарът Айс Коук; Гаргичка, захапала парче сирене в човката си; таралежчето Ежко; снежният човек Баси; буболечката-цигулар Страто, а най-накрая и най-новите играчки – елфката Еовин и рицарят Арагорн, които беше купила на един базар след прожекцията на “Властелинът на пръстените”.
После заувива по клоните на дървото блестящите гилянди и светещите лампички.
Накрая се надигна колкото можеше в инвалидната количка и постави на върха на елхата Яничка – малката фея с накривена шапка, вдигнала над главата си вълшебна пръчица.
Почувства се щастлива – поне за малко. На това дръвче беше подредено цялото й семейство – всички любими персонажи, които макар, че виждаше само за няколко дни в годината, караха самотното й сърчице да затупти и да почувства топлинка в душата си.
вчера прочетох подобен разказ в блога ти - май идеите летят във въздуха.
Това разказче го пиша по идеята на Лилия за играчките на елхата.
Напълни ми душата, човече!!! Жалко, че няма как да видиш реакцията ми докато го четях, за да разбереш колко ме зарадва...
"Memento mori!"
Усеща се духът на Коледата и в блога
Всеки от нас носи дете в душата си. За всеки от нас Коледа е един вълшебен празник. Това са дни в които ние вярваме в чудеса. Вчера, когато писах за Мария просто ми се искаше хората да се замислят и за тези хора, които не могат да усетят магията на празника, но това не означава, че те не вярват в чудеса и че не се надяват и с тях да се случи вълшебство. По света има много самотни и нещастни хора. Хора за които предпочитаме да не мислим, когато сме щастливи. Не зная дали сте ходили някога в дом за сираци. Най-вече тези най-малките на по 4-5 години. Да, те се радват на подаръците, които им носиш, но най-вече се радват на любовта и вниманието. Те са толкова искрени, честни и чисти в своята любов към възрастните. Залепват се за теб, държат те за ръка, искат да ги гушнеш, да усетят силата ти на възрастен, който може да ги защити и да ги дари с любов. И когато се наложи да си тръгнеш и да се прибереш в къщи, да продължиш с напрегнатото си ежедневие в теб се запечатват единствено сълзите на тези деца, болката от поредната раздяла.
Зная, че доста хора не ме разбират. Не могат да си представят, че след като в моят живот в крайна сметка всичко е наред аз се замислям толкова много за тези, при които не е така. Но аз не пиша за да ме разбират. Пиша защото по този начин изливам мислите и чувствата си на белия лист. По някакъв начин отварям вратата към вътрешния си свят. И именно за това толкова обичам този блог, защото тук има и много други като мен.
А за продължение на твоя разказ... ще е много приказно ако играчките оживеят, а момичето затанцува, поне тази коледна нощ
...още когато се появи ми хареса начинът ти на мислене - докато пишех продължението ти си написал тоя постинг. Казах ти, че идеите летят във въздуха-май ще се убедиш в това като прочетеш продължението ми - уловил си идеята още преди да е излязла наяве.
Май за това толкова ми харесват творенията ти, приятел!
Нямам думи, много е красиво!!!
Представих си го така живо. Благодаря ти! :)
Teri
Мазало настъпи в Америката! Аз като тръгна да плача, плача добре. И дълго. С чувство... Хубаво ме разплака. Благодаря ти.
Целувки на теб и всички играчки по елхата!