Преди много, много години се родило едно прекрасно момиче с прекрасна усмивка и уверено вирнато носле. Още от мъничко това дете показвало характер, за радост на своите родители, които били от бедно семейство, работещо за царският двор. Те му се радвали, когато то израствало пред очите им. Щъкало наляво и надясно, правело по типично детски бели и се връщало при тях с блеснал поглед и разказвало на своите родители за всичките неща, които била научила през деня. Родителите и много се гордеели с нея, тъй като тя научавала неща, които никой не би могъл да и каже, но тя била достатъчно прозорлива, че да ги разбере по логически път.

Малкото момиче растяло, ставало прекрасна млада дама, ергените се заглеждали по нея и цъкали с език. Тя започнала да учи, отишла в местният университет и започнала усърдно да събира знанията, които старейшините и великите умове в царството бяха систематизирали и събрали под покрива на масивната постройка. Типично в нейн стил, младото момиче научавало много повече от книгите, отколкото било написано в тях, тъй като благодарение на своята вродена логичност, тя успявала да съчетае знанията от една книга с друга и да напише мислено трета.

Така минавали дните на младото момиче, което от ден на ден ставало все по-уверено в себе си и вярвало, че животът и ще бъде чудесен и такъв, какъвто тя си пожелае. За пример тя имала историите, които се разказвали в голяма част от книгите. От тях тя черпела своята мъдрост и си оформяла представа за своя бъдещ живот. Обещавала си, че няма да повтори грешките, които са описани в толкова много истории и че ще съумее да построи такъв живот, какъвто тя мечтаела.

Времето започнало да минава все по-бързо и по-бързо. В царският дворец я поканили да стане техен главен глашатай, който да разпространява сред населението вести относно инфраструктурата на двореца. Царят, който бил мъдър и умен човек се досетил навреме, че свършеното от него няма да бъде оценено, ако не бъде разгласено сред жителите и отчаяно се нуждаел от стратег, който на достъпен за масите език да предаде добрите новини. Младото момиче се нагърбило именно с това и в продължение на няколко забързани години тя изготвяла маркетингови стратегии, пишела текстовете на глашатаите, които обикаляли с тъпаните си тесните улички и съобщавали за новата пощенска система съставена от бели гълъби. Благодарение на нея, хората обикнали системата и започнали да хранят белите гълъби и да си пращат бележки, да комуникират все повече помежду си и царството започнало да усеща икономически разцвет – все повече търговци на буби минавали през града, конопените одежди се сменили с копринени, керваните с подправки винаги се отбивали и през царството, вместо да го заобикалят, в резултат на което гозбите станали по-ухайни, а уличките на града по-ароматни.

Работата обаче растяла ли растяла. Неусетно към нея се присламчил младеж, който започнал да живее с нея. Тя нямала време да му обръща внимание, нито той на нея и живеели така в мълчаливо съгласие дълги години. И двамата се били посветили на живота, който изграждали. Били запленени от постигането на своите мечти и не намирали време да бъдат заедно. Съжителствали и рядко научавали как се чувства другия.

В един момент момичето започнало да усеща, как думите и започват да звучат все по-клиширано от устите на глашатаите, новите проекти на царя не успявали да се сдобият с достатъчна симпатия сред хората, тя самата изпитвала трудност да обясни на себе си какво иска да обясни на хората и пишейки своите послания пълнела постоянно кошчето със смачкани хартийки. Накрая след безсънни нощи тя успяла да състави така важното съобщение за новата телекомуникационна система от свободно летящи пухчета  и заспала уморена на каменната маса с перо в ръката.

На следващия ден, когато трябвало да обяви иновационната система, тя се запознала с един младеж, който тя почувствала по-близко до себе си. Спомнила си за нещата, които бе чела в книгите, многото обещания, че тя ще върви по път, който сама си прокара. Спомни си за мечтите, за живота като дете, за безгрижието и за обещанието, което бе дала сама на себе си, че ще следва мъдростта, която бе натрупала в живота си.

Двамата се опознаха, чрез системата за пренос на съобщения по гълъбчета, която тя бе направила толкова използваема, че вече се използваше във всяка колиба и бе толкова евтина, че хората я използваха денонощно, а популацията на гълъбчетата растеше ли растеше, с което и проблемите със замърсяването на улиците. Младежът беше местният бард и работата му се състоеше в това да измисля истории, които да са увлекателни и живи и да радват населението на царството. Той често можеше да бъде забелязан седнал върху дънер и заобиколен от хора, откъснали се от работа и още държащи хурки, сечива и лопати, които в захлас слушаха историите му за далечни царства, загубени принцеси, змейове и небесни колесници.

Тя идваше и тайно слушаше неговите разкази. Но тайно беше само в началото, очите им се срещаха всеки път и тя усещаше как гласът на младият бард се променяше от вълнение и как понякога приказките, които разказваше се разпиляваха в сюжета и се пълнеха с противоречия. Слушателите обаче не забелязваха това, а продължаваха да слушат като хипнотизирани.

После двамата започнаха да се срещат всеки ден. Младият бард уморен от разказване на измислени истории започна да разказва съвсем истински приказки на младото момиче, което също на свой ред  уморено от глашатайски стратегии се отпускаше и се чувстваше по-щастлива от всякога. Двамата се чувстваха и понякога дори нямаха нужда от думи, за да се усетят. Въпреки това младият бард продължаваше да разказва увлекателни приказки от своя живот на младото момиче, чувствайки, че иска да покаже себе си поне веднъж. Себе си, който винаги досега така старателно е крил зад измислените и увлекателни истории, които разказваше на своите слушатели. Момичето пък се отпускаше в неговите обятия и усещаше туптящото си сърце по-живо от всякога.

Когато се върнеше в двореца, чувстваше прилив на сили и успя да подобри посланието си към царството за новата система от пухчета до такова ниво, че тази система се превърна в новият хит, който щеше да избави улиците от нашествието на гълъбите. Страхотен прилив от творчество тя почувства, когато чу почукване на прозореца на стаята и видя там бял гълъб, държащ в клюна си бележка. На нея с красив, но леко разкрачен почерк бе написано кратичкото „Обичам те". Младото момиче хвана бележката и я притисна до сърцето си. После я целуна и седна и направи своя шедьовър. На следващият ден из цялото царство летяха пухчета, които носеха множество „Обичам те", „Липсваш ми", „Люцко, купи от пазара малко чесън, твоя мама" и други все важни неща. Съседното царство, което още бе на етап комуникация чрез димни сигнали изпита голяма завист и набързо измайстори комуникация чрез летящи сажди. Техният главен глашатай, принуден от царят да популяризира идеята веднага, набързо скалъпи лозунгът „Нещо витае из въздуха", след което бе изгонен от почернелите и кашлящи жители на царството барабар с царят, който се оттегли на заслужена почивка в планината, като не забравил първо да си вземе нотариален акт за имотите.

Усещайки своя най-голям подем, младото момиче цъфтеше всеки ден. Работата и се струваше лесна като песента, която пееше славеят. Пращаше пухчета до своя любим, а секунди по-късно в носа и се удряше друго пухче, което я караше да се чувства добра, важна, значима и обичана.

Младият бард разказваше по-увлекателно от всякога. Превърна се в заместник главен бард на Главният бард на царството и почувствал прилив на енергия от своята любов се изпълни с идеи, като една от тях се дължеше на това, че започна да мисли по-глобално. Той позволи на всеки един да се превърне в бард, използвайки системата от пухчета за себеизразяване, но събрани на едно място за публичен показ. Идеята се превърна в истинска сензация и царството се люшна още веднъж нагоре към своя икономически подем. И двамата станаха известни, но никой не знаеше за тяхната тайна връзка, която те все още криеха и не смееха да признаят на света.

Така живееха двамата, разделени един от друг, но усещайки се, тъй като се виждаха всеки ден. И тя и той жънеха успехи в царството, продължаваха да си комуникират чрез пухчетата, а по обяд и вечерите успяваха да останат за малко заедно и да задоволят своя копнеж и да си дарят усмивки, целувки и енергия.

Но един ден станало нещо. Едноокият безделник на царството, местен пияница и нехранимайко, взел че ги видял и отишъл да продаде тази информация на човека, с който младото момиче живеело. С парите, които получил за тази информация едноокият се напил същата вечер в кръчмата, а сутринта се събудил в канавката със силни болки в корема. Но историята ни не е за него, затова ще го оставим да се търкаля там и ще се върнем на ефекта, който породил това предателство.

Младото момиче се прибрало вкъщи и там видяла човекът, с който съжителствала разгневен. Той и показал, че е разбрал за нейната авантюра и и показал, че няма да търпи това. Двамата с него, въпреки че само съжителствали, неусетно през годините изградили дом и се превърнали в семейство, което всички техни приятели сочели с пръст и давали като пример в царството. Бабите одумвали дечицата, че като пораснели трябвали да взимат пример от тях. Какво щяха да кажат за тях приятелите, роднините, царството?

Те не можели да развалят тази илюзия, нито да загърбят годините, в които съжителствали заедно, затова младото момиче през сълзи решило да се примири и предпочело животът и да продължи по старому. Съобщила вестта на младия бард, който не могъл да повярва и се разделили със сълзи на очи.

От тук нататък те продължили да си комуникират, но единствено чрез пухчета. На прозорецът и всяка сутрин имало изобилие от пухчета, някои бели като сняг, други морави, трети сиви, имало и черни, пропити с болка и скръб. Пухчетата летели ли летели в двете посоки, но не можели да заменят чувството на взаимност, което имали преди това.

Младото момиче се затворило в себе си, окупирало се в двореца работейки, но работата и не вървяла. Усещала се как винаги мисли за своя любим и постоянно търчала до прозореца за да провери, дали няма пухче, което се опитва да влезе.

Младият бард зарязал проектите си, помолил главният бард за почивка и започнал да обикаля царството. Събирал хората както преди около себе си и им разказвал историята за младото момиче и младото момче.

Един ден, малко преди Коледа младият бард се завърнал в пределите на градчето. Идването му било сензация, тъй като хората били зажадняли за неговите приказки и бързо го склонили да им разкаже една преди празника, надявайки се тя да стопли душите им и да ги направи по-добри през идващата година. Да почерпят така нужната им мъдрост и да бъдат добри.

Младият бард седнал на старият пън, който винаги досега му е служел за трибуна и започнал да разказва приказката за Младото момиче и Младият бард. Хората го слушали в захлас, а очите им били пълни със сълзи.

В този момент, младият бард направил нещо, което никога досега не бил правил. Вместо приказката да свърши по начина, по който я беше разказвал досега, с раздялата и скитничеството, вместо устните му да замлъкнат, той изведнъж продължил воден от някакво непознато чувство, което карало устните му сами да се движат:

„А по времето на скитничеството на младият бард, младото момиче преосмислило целият си живот. Отивала да чете пухчетата, които се събирали по инициатива на нейният любим, пухчета с новини и житейски истории, събрани на едно място от хората изграждайки по този начин „пухени дневници".  Там четяла истории на пътешественици, които се засичали по далечни земи с нейният любим и разказвали за срещите си с него. Сърцето и туптяло усилено винаги, когато срещала някакъв знак, че той е жив и че съществува. А самата тя от доста време се чувствала нежива, животът и бил сив и пълен с проблеми, мислите и не можели да се съсредоточат, на мястото на сърцето си усещала кървяща рана, която не можела да зарастне и боляла.

Наближавала Коледа, всички в царството тръпнели в очакване на празника, а младото момиче трябвало да организира коледно тържество за всички, които използвали системата с пухчета за комуникация. Не и вървяло в организацията, но някак си успяла с цената на много усилия да свърши тази работа. На следващия ден след тържеството, чувствайки се по-празна от всякога, младата дама се отдала на почивка. Върнала се в бащиният дом. Прегърнала своите родители и потърсила упование в тях, потърсила източник на сила и мъдрост. Спомнила си как преди години е чела книжки и е съставяла от две книги още една наум. На бъдни вечер тя стояла със семейството си пред трапезата и с възвърната усмивка поела парчето баница, което баща и отчупил за нея. Усещайки уют и топлина, тя отпила от искрящото червено вино и усетила как кръжи около масата и наблюдава трапезата, родителите си, приятелят си и себе си как седят около нея. Невидима за другите, тя кръжала бавно и  гледала от позицията на някой друг събралите се хора. Гледала себе си, как преглъща сухото парче баница и отпива бавно от виното. Как се опитва да се засмее на шегата на приятеля си, видяла своята изкуствена усмивка и бледият цвят на кожата си.

В този момент баща и продумал:

-           - Знаете ли, че в града се е завърнал младият бард? След дълго скитане из царството той се е върнал и тази вечер е събрал хората на площада при стария пън да им разкаже коледна приказка.

Витаещото над масата момиче започнало да кръжи с все по-силна скорост около нея. Засилвайки своята скорост невидимият дух се съсредоточил във въртенето си около момичето и започнало да кръжи с още по-бясна скорост и накрая се влял в нея. В този миг сякаш момичето се събудило от полусън и тя с приглушен вик отворила широко очи. Усетила сърцето си по-живо от всякога тя скочила от масата, оставяйки родителите си и приятелят си изумени. Отворила външната врата и се втурнала по безлюдната улица по пантофи и домашни дрехи. Тичала и усещала студеният въздух, който започнал да влива свежест в нея. Сърцето и туптяло толкова силно, че го чувствала като двигател, който и помагал да тича бързо. И в този момент тя стигнала до площадчето с пъна и видяла Младият бард, заобиколен от хора, който тъкмо казвал:

-           „И в този момент тя стигнала до площадчето с пъна и видяла Младият бард, заобиколен от хора"

В този момент хората се отдръпнали и дали път на младото момиче, което се втурнало към младия бард и двамата се прегърнали толкова силно, че после някои от хората разказвали, че дочули пукане на кости – твърдение, което бе оборено по-късно от местният лечител.

-           - Скъпа! – извикал през сълзи младият бард. – Скъпа, толкова ми липсваше!

-           - Скъпи! – целунало го също през сълзи младото момиче и прошепнала на ухото му – Обичам те!

Двамата останали така прегърнати цялата нощ. Хората безмълвно се разотишли и седнали на своите празнични трапези. Повечето мълчали, умислени за смисъла на живота, за нещата, които са най-важни в живота им. Другите, които не мълчали били щастливи, че са станали свидетели на нещо толкова красиво, каквото те преживявали в своя живот и си давали наздравици с усмивки.

P.S. Това е само Коледна приказка. Беше подарък за някой... Но вече няма значение. Това е само приказка. Вече знам, че такива неща не се случват в действителност.