Кола и аз, баба Илийца
Първо малко голи факти: предната седмица ми възложиха задача да проведа експеримент, за който трябва сама да си намеря доброволци 70 човека. Това е ... ами по принцип нормално се дават поне 2 седмици и хората са 40-50 ... съдете сами. Справих се някак - като по чудо, обаче се стресирах малко. Тая седмица дойде ред на моята собствена дипломна работа, за която ми трябват 40-50 човека. Лабораторията е изцяло на мое разположение още 1 седмица, тоест хубаво е да ги намеря в този период, иначе става сложно. А имам специални изисквания към пробандите и трудно си ги намирам. Написаното по-долу е няколко часа след като бях влязла в една лекция със студенти, които повечето отговарят на изискванията, и бях застанала отпред и обяснила на всички за какво става дума. Пред 30 непознати студенти. И колко доброволци, мислите, намерих с тая кампания? Двама ... Супер, а ...
***
Какво му стана на моето ежедневие?
Искам най-напред да си се пооплача. После ще търся решения.
Не спя. Не и достатъчно. 5-6 часа максимум на денонощие. Денем ходя като замаяна, първата половина на деня имам чувството, че още спя, а втората просто нямам сили. Не ми се яде, не ми се пие ... ям въпреки това, защото трябва да се яде, и ми става лошо ... Преди 2 дни спах 7 часа и половина. Ах колко божествено беше това! През деня имах сили! Като бягах, усетих как мога бързо, не като иначе да се влача като пребито псе ... беше толкова хубаво, че реших да се старая да е по-често. Да, ама то не винаги зависи от мен. Като съм на работа до среднощ, а на следващият ден трябва да ставам рано, просто не се получава. Но това със спането всъщност не е истинският проблем. То е само едно обстоятелство, което прави нещата малко по-трудни, отколкото са.
Трудността идва от друго ...
Едното нещо е работата. Едно малко гласче ми вика, че може и там да не е истинският проблем. Но е един от основните. Естеството на работата е едно такова ... просто тия две седмици ми се събра много търчане напред-назад. Заговаряш хора, навиваш ги да участват и се притесняваш дали ще успееш да си намериш достатъчно. Трудно е, защото трябва винаги да си хем куул, хем любезен, хем непринуден, за да се съгласят повече хора. И в крайна сметка ти си имаш срокове! ТРЯБВА да намериш едиколко си човека до края на седмицата! Прави - струвай: това е! Но трябва да кажа в моя собствена защита, предната седмица се справих цудесно. Намерих ги всичките, ей богу това са общо 70! Това е ... ами това е рекорд! Айде да не си кривим душата с излишна скромност ... Мен даже - сериозно - ми се носи славата като най-добра търсачка и намирачка на опитни зайци. Вчера даже шефката ми Юлиане ме е хвалила пред студентите си в мое остъствие ...
Е нема що! Поне да знам къде ми отиват нервите! Че и не само ги намирам, ами ги и тествах аз повечето ... но това е, това ми е работата, какво да се прави. Всъщност не би трябвало да ми тежи толкова. Защото сама по себе си на работата ми нищо й няма. Ето - имам успех, че и признание в това, с което съм се захванала. Пък и аз колкото и да е, все пак обичам да общувам с хората. Ако не беше така, нямаше да се съгласяват толкова да участват в експериментите ми.
Проблемът е, че живееш в някаква несигурност. Никога не знаеш дали ще намериш достатъчно хора, докато не ги намериш. И не зависи от теб. Зависи от хората. Ти можеш да ги питаш, можеш да си куул или да не си, но ТЕ трябва да се съгласят все пак.
Има хора, които никога не се съгласяват. И Господ да дойде да ги пита, пак ще му кажат, че нямат време. Че и ще му обяснят как имат много много лекции и т.н. ... а аз къде ги намирам? В кафенето! Ядец! Нали имате много да учите бе? Къде така по кафенетата с часове наред????
Няма значение ... все ми е тая. Като щат. Ние немотивирани хора не щем. Те губят.
Наистина си мисля, че те губят. Защото участието в експерименти ти разширява по някакъв начин кръгозора. Случва ти се нещо, което по принцип не ти се случва. Докосваш се до една друга реалност. Това е една научна реалност, става дума за неща, за които те най-вероятно никога не са се замисляли ... а други са посветили живота си за тях. Просто им се случва нещо друго.
Обичам да слушам професионалисти по какво да е да ми говорят за работата си. По същата причина - защото се докосвам до техния свят, а във всеки свят има по нещо уникално и интересно. Преди 1 седмица например се заинтригувах - за моя голяма изненада - от силициеви платки. Много са яки тия силициеви платки, някакви миниатюрни и ... охх айде да не се отпускам тука. Интересно беше. Точка.
Но да се върнем към хората, които не искат да участват.
Или не, по-добре да не говоря за тях повече. Темата е изчерпана.
Всъщност мисълта ми беше какво е чувството ... да си притиснат от срокове, да зависиш от киснещите по кафенетата студенти и да трябва да си мил и куул. Защото не си ли - забрави за доброволци! Няма! Хората усещат много бързо ако нещо не ти е наред.
Предната седмица се получи ... да ... защото ... ами според мен защото бях наистина сърдечна с тях. не бях любезна, ами просто приятелски и сърдечна. директна. Оставих сърцето си ... и това ми се възнагради. Намерих за 1 седмица нужното количество хора. Но оставих сърцето си. Там някъде в листите с телефоните на доброволците е.
Трепва ми винаги като ги видя тия листи. Радвам им се на имената, написани с различни почерци. Обичам да прелистя плана за седмицата и да видя, че е пълен. Че има имена вътре! Ето, аз успях и тази седмица!
Експериментът свърши в понеделник. Сега ми остава само да компютъризирам докрай въпросниците и приключвам с мойта част. Лесна работа. Всъщност обичам такъв вид работа, защото е някаква тъповата и медитативна. Един хубав контраст с другите ми задължения.
Да, онзи експеримент свърши ... и почна нов. По-важен. МОЯ!
моята дипломна работа!!!
Листите са празни. Трудно е ... трябват ми много специални хора. Французи с перфектен немски и германци с перфектен френски. Има ги много всъщност ...
плаче ми се. има ги. знам, видях ги. в лекция са. как да ги заговоря като са в лекция? заставам пред всички и им казвам.
А хората - хората всъщност са доста мързеливи същества. Не им се сърдя за това. Това е в тяхната природа! И аз съм така! Идва някой в лекция и разправя на групата от 30 човека, че му трябват за нещо си хора, нещо, което не ги вълнува. Ще получат пари като награда. Но то пак не ги вълнува. Никой не се чувства лично засегнат от случилото се - и това е нормално - и не само, това си е истината! Защото аз не ги питам лично, а в група. И групата казва НЕ.
Не, че хората не обичат да помагат или че чаааааак толкова ги мързи. Просто не се чувстват отговорни като ги питам групово. Няма по-нормално нещо от това.
пак ми се плаче. какво да правя? как да ги срещна лично? ето ги утре имат лекция ... и какво от това? пак ще се изтъпанча пред тях и ще им разказвам нещо, те после ще ми зададат няколко въпроса и ще дам листата. Тя ще мине през всички и всеки ще предаде нататък. За какво да се записва, като може и да не се запише? По-лесно е ...
Много странно начи цяла седмица ми се сменят настроенията от едно към друго като топлите и студени вълни в критическата. Притесня се нещо, потънат ми гемиите, видя колко е трудно и колко съм безсилна. Та, гмурна се в онуй нещо, наречено безсилие, и след 2-3-5 минути изплувам с някаква трескава мисъл. Мозъкът ми работи и търси начини. Търся идеи. Обмислям, преценявам ... отново съм си старата аз. Или онази аз, която не е в паника. Така, както трябва да бъде.
Даже си се чудя на себе си как намирам сили да изплувам отново и отново, откъде го черпя тоя оптимизъм ... чудя си се, сигурно е нормално де, но не знаех, че е така при мен.
Ето сега утре: има лекция в ХТВ-то, на която има хора, които ми трябват. Там са, там са! Заговори ги само и ги навий ...
Ехааа ама как се радвам поне, че имам все пак опит със заговарянето! От 1 година го работя това хиви и все мен пращат да заговарям хора ... представям си ако пък и се притеснявах много...
Та утре има лекция в ХТВто. И НЕ, не искам да стане като днес. Да ги питам и никой да не се навие. Не само, че е фрустриращо, ами и ... те студентите не са неизчерпаем ресурс. Питам ли ги веднъж и откажат ли ми, не мога да ги питам пак в друга форма.
искам да ги питам в друга форма. как да ги питам в друга форма? къде да ги срещна, като нямат кафенета в това хтв, проклетници проклети... в лекция е тъпо. трябва ми личен контакт. аз говоря ли си с някой ей така лично, няма чак такъв проблем да се навие. Е, не винаги де. Но все пак е ефективно, а пред аудиторията не е.
трябва да има начин да ги заговоря по друг начин. може би ми трябва някаква по-друга стратегия... друга нагласа. Нагласа.
Да, нагласа. Друга нагласа. Имам една идея, ама нещо не съм я изпилила много фино още.
Не аз им се моля на колене зорлем някой се съгласил. Не, аз им предлагам нещо, кеото е добро за тях.
иде ми да крещя...
защо да е добро за тях?
1. заради парите. 8 евро не са малко
2.
... коремът ми. направо го усетих как се сви, ей така на фльонга се завърза. Много е лесно да ме успокоявате, като не се отнася до вас. Като НЕ ВИЕ трябва да сте куул - винаги винаги, а в същото време си просяк, паднал си пред студентите на колене и им целуваш обувките.
Това "вие" се отнася до приятелите ми. Или въобще, хората, с които общувам. Повечето. Ах, какво толкова, казват. Ще ги намериш!
ще ги намеря? как ? знаете ли как? като падна на колене и целуна обувките на 30 човека. А се съгласят двама. така ще ги намеря моите 40.
оптимисти сте вие. нема що.
по-скоро просто не ме разбирате.
да, класически случай. търся съчувствие. търся някой, който да ме подкрепи душевно - а не да ми каже, че ще ги намеря и да махне с ръка. Не трябва да гледам на нещата така.
плача
така няма да стане...
...
...
"Не се притеснявай толкова! Ще ги намериш!"
Не искам да се успокоявам, нито да ме успокояват, ами да измисля как да стане.
Затова и не искам да говоря с никого. Понякога говоря, да, но не ми помага особено. И в един момент ми писва. И за тази тема ще ми писне да си споделям и ще стигна до извечната истина, че човек трябва да си помага сам, да си се разбира сам, да си се подкрепя сам, окуражава сам, утешава сам. !
Това е истината.
Легни си, завий се и се гушни. Сам себе си. Защото само ти се разбираш и имаш време и нерви да се утешаваш.
А тъпото е, че понякога нямам време да се утешавам. След унито съм на работа, след работата спала-неспала 4-5 часа и пак уни ... И други ангажименти - спорт например ... да, действа добре, но не утешава. Вече всичко ми се вижда ангажимент. Даже днес не отидох на един рожден ден, на който бях поканена, не че нямаше да ми хареса, ами ... просто предпочетох да се занимавам със себе си. Просто вече всичко ми идва много и предпочитам да съм
сама
да, да съм просто с този, който ме разбира.
Не с другите. Цял ден съм с другите.
Обичам да общувам с хора. Не, грешно се изразих: аз страдам като не го правя. Това е една от потребностите ми наред с яденето и пиенето.
Но не сега. не и днеска. просто ... не искам да им говоря за експериментите ми, а и не искам да говоря за други теми, защото се притеснявам за експериментите и трябва да го измисля.
и мисля мисля мисля
отчайвам се
после пак мисля
после пак се отчайвам
може би ... хей. да не подценяваме съня. всичко е по-иначе когато човек е спал
и когато е спортувал
спане и спорт. и силна храна. Баси какво влияние оказват само върху мисловните процеси! Направо не е за вярване! Ако не го бях преживявала, нямаше никога да се убедя, че имат такова КОЛОСАЛНО значение.
ето например след един фитнес или едно бягане - ами просто тогава ми идват други идеи!
спи ми се ...
Гаргичка, ти ще успееш да се справиш с всички предизвикателства, защото си силна, умна, млада, енергична, аналитична, упорита, пълна с идеи... мога още да изброявам, но нека спра дотука, защото и това не е никак малко :)))
Винаги изниква решението на проблема, когато си впрегнала мозъка си да го търси. Понякога то идва, докато спиш, и когато се събудиш на сутринта, вече е в главата ти. Ти си психолог и знаеш тези неща по-добре от мен. Неслучайно старите хора казват, че утрото е по-мъдро от вечерта :))
Гаргичке, няма да те утешаваме, споки
Ама ми стана интересно какви експерименти правите с хората? И какви са тия мъже, дето им се изправя такава готина мадама като теб и им вика "Заповядайте да правим експерименти с вас", а те да си правят отвод?! Педали! Че и пари им даваш и те пак...
Ти ако дойдеш в някоя от по-мъжките специалности в МЕИ-то, само за една лекция ще си извадиш не 70, а 170 човека за експеримента. Вярно, че всичките ще са мъже, ама пак са хора, нали
А за резките мозъчни състояния и на мен ми се е случвало. Не знам как отминаха, само се сещам, че са един от малкото случаи, където напиването не помагаше, а даже задълбочаваше.
Хееее Ейс, таман съм се разровила като кокошка в блога ти и ти чета представянето и гледам последни коментари - моя постинг преди нула минути и то кой - ти!
Ами плашат се те мъжете, плашат се! Като мишки бягат...
Помниш ли в разказа "Една българка"? Баба Илийца е "висока, кокалеста, мъжка на вид"... :)
еййй тия цитати няма да ми се изтрият никога от (под)съзнанието, мамка им мръсна, а преди 11 години бях кандидатгимназистче!
ще напиша и за експериментите, ама сега трябва да тръгвам, че си изтървах рейса...
А аз се сещам за леля Дъмша и зеленясалите й зъби :)
и на мен това няма да ми се изтрие!
Гардже, всичко си зависи от теб, но ти стискам палци и вярвам, че ще напишеш и статия, когато всичко е минало и си се справила вече! Така де!
Куини, и после ти си била разсеяна! Чак сега забелязах, че и ти си коментирала!
От твоята уста - в ушите на дипломната ми ръководителка!
Аре, че верно закъснях...
хахахахахаха!
Веско! Точно това ли успя да ти се запамети ... :))) леля Дъмша ... е на това му се вика ученическа травма:))
А експериментите са на компютър, показваме им картинки или думички и те трябва да реагират на тях, например да ги класифицират като положителни и отрицателни. Обаче преди самата картинка се появява съвсем за малко друга, те не я виждат и не знаят, че е там, обаче тя си влияе нали. Ей такива ...
Както нали уж ако в кинорекламите има вкарани кадри на кокакола и на всеки уж му се допивало кокакола и си купувал после. Това е ... ами .... не е точно така. Защото ние какви ли не флик-флакове правим да получим въобще какъвто и да било ефект от тия скрити картинки, и тоя ефект се изпарява в рамките на милисекунди, а камо ли пък човек да стане и да си купи кола. Не можеш ти току тъй да манипулираш хората.
Освен това ти можеш чрез една сублиминална презентация на стимул да активираш една представа, да. Ама не е казано, че тая представа (например логото на кокакола) ще ти предизвика положителни емоции.
Охх айде че се отплеснах...
Мила Гаргичке,
Много ме изкефи изречението за сублиминалната презентация...
Чета и се чудя какво е общото между моята работа и твоята. Общото е, че след като кандърдисаме клиента, вече започваме да работим като професионалисти. Това го можем. Не е лесно, обаче сме добри.
Другото общо е, че контактуваме с много хора.
Обаче има съществени разлики: Когато аз убедя клиент да работи с мен, той се съгласява, защото си прави сметка на интереса: защото моята цена е атрактивна. Защото услугата ми е качествена. И подобни.
При теб е друго: Не ти на тях правиш услуга за пари, а те на теб. Тоест те са аз, а ти си този, който плаща (както моят клиент). Обаче не те търсят теб, а ти тях. Ето, аз веднага бих тръгнала да поработя час-час и нещо, ако някой ми даде 15 лева. Ми в БГ се работи и по цял ден за толкова. Представи си ако някой окачи обява на студентско общежитие "Давам 5 лева за час работа". Според мен ще се избият! Обаче тези са германци или французи. При тях не че това не са пари, но не са наистина заинтересовани. Защо така? Бедните студенти уж? Явно не са бедни, повече си ценят спокойствието.
Според една книга, хората, които имат най-много нужда от оптимизъм в работата, са застрахователните агенти. И пак не е като твойто: те не предлагат пари, а искат хората да им снесат за нещо си, със съмнителна ефективност за друг, освен за самия застраховател. Също е гадно. Сега тука в БГ се вихри някакъв телефонен маркетинг: по цял ден звънят разни, които предлагат - кой застраховки, кой глобулски карти, кой печатарски услуги. Предполагам, че по цял ден им отказват.
И пак разликата: те предлагат по телефона, а ти лично. По-стресиращо е твойто. Обаче и по-ефикасно. В личен разговор човек е по-убедителен.
Каква може да е мотивацията на един студент да си наруши кефа, да си жертва част от свободното време за някой друг? За 8 евро, което за него не е наистина сериозна сума? Сещам се 2 неща:
1. Ако прецени, че това, което ще направи, ще бъде полезно за човечеството- като кауза. Ако искараш, че този експеримент е някакъв супер полезен за обществото, или супер забавен, или с много интересен резултат. Може би тогава да поискат да се включат ей така, за идеята (плюс 8 евро).
2. Ако е младеж, който разговаря с хубаво момиче, което го омайва и с което да иска пак да се види, та ако ще и по време на експеримент.
Като така, виж там как можеш да извъртиш своята цел, та да стане интересна/забавна/защо не вълнуваща, за този кръг хора, които кандардисваш. Какво в твоя експеримент може да им прозвучи интригуващо? Да им се стори, че ще бъде приключение, или нещо полезно, или поне интересно за тях самите?
Истината е, че твоята работа е много интересна: всички тези експерименти...какъв ще бъде резултатът... а как на опитното зайче също да му стане любопитно?
И второто: питай повече момчета, отколкото момичета.... При тях имаш определено по-голям шанс.
Един мой познат - бивше ченге - казваше какви са му подходите към жените, за да ги предразположи: като задейства самосъжалението им (чрез проява на съчувствие към тях и техните проблеми), и като задейства майчинския инстинкт (това е желание да помогнеш и да закриляш другия, даже непознат, който е в беда и ти можеш да му помогнеш). Може ли това да се приложи по някакъв начин към тези момичета, които кандардисваш? Не се сещам нещо определено, но все пак може на теб да ти хрумне нещо.
Още един подход: ако искаш някой да ти каже Да, задай му преди това 2-3 въпроса, на които си сигурен, че отговорът ще бъде Да. Тогава си задай важния въпрос и се очаква по инерция едно по-лесно Да
До тук бяха за подходите към интервюираните. Обаче трябва подход към интервюиращия - т.е.ти. Ако не можеш да спиш.... а ти всъщност защо не можеш да спиш? Заради нощните смени ли? Ако е така, няма какво да се направи... като му се разбута на човек дневния режим.... Един вътрешен глас ми нашепва, че ти си знаеш най-добре: ето, установила си това с фитнеса и здравата храна, че ти помага. Само едно нещо мога да кажа: ти наистина си куул. Бегайте мъже, пазете се!
От известна гледна точка търсенето на доброволци наистина прилича много на работата на застрахователния агент. Или на ония спамери на улицата дето се опитват да ни пробутат боклуците, с които са им пълни чантите :). Но то си е и въпрос на гледна точка и на нагласа.
Мисля си, че човек в почти всяка професия може да се почувства с ограбено достойнство. Само дето в някои е доста по-лесно и близко до ума. Но и в други е възможно... общо взето всички, които по някакъв начин са свързани с искане. Когато търся хора е, да речем, среднолесно да се почувстваш така. По-лесно е ако се опитваш наистина да продадеш боклук на някой. Но почувстваш ли се така, вече това става истина. И хората, които заговаряш, почват да гледат на теб по този начин, защото ти се държиш някак си ... така. И на всичкото отговре, не стига че се чувстваш под достойнство, ами и нямаш успех ... Изходът? Или си променяш нагласата, или работата. И тук става дума наистина за всяка работа, не само за тая. Така ги виждам аз нещата... А ако пък работата ти е по-скоро в сферата на услугите, тоест на даването, а не на искането, тогава опасността е да се почувстваш използван. Особено любимо чувство при "помагащите" професии. И пак същата работа - няма смисъл да се чувстваш така, защото то не е така. Или ако е така ... просто не се примирявай с това нещо! Според мен примирението и оставянето на нещата такива, каквито са - независимо, че не ти харесват - е единственото погрешно решение.
А го виждам навсякъде ... често ... хора, които мрънкат, недоволни са и не правят нищо по същество - става ми тъжно, защото това ги убива. Психически. Има един термин burn-out-syndrom. Става дума точно за това - да се примириш в работата си с нещо, което не ти харесва. То те подтиска и ти си си такъв подтиснат и това е. Има доста неприятни последствия - а именно, че ставаш нещастен.
Решението - пак според мен - не е да се опитваш да си внушиш, че ти харесва нещо, което не ти харесва, защото точно това е примирението. Точно обратното - да ти е кофти ако ситуацията е кофти, защото който страда - променя.
Останалото е вдъхновение - и Паулу Коелю.
Има един такъв момент, че ето например твойта работа има различни аспекти.
Един е измислянето на самата теза и на самият тест, което вероятно е най-трудното и решаващо. Второ е намирането на лицата. Трето е самото тестване на лицата. И четвърто е обработването на резултатите.
Това, което в твойта работа малко наподобява застрахователния агент - е номер две. Останалите са чисто професионални. Твойта шефка Юлиане или пък професорът с това не се занимават, а само хивитата, които са студенти. Добре е човек да може всичко, ето ти с твойта общителност и подход го можеш този номер две, макар и да ти е силно стресиращо, обаче точно този аспект на експериментите е временен за теб - в смисъл, докато си хиви. А впоследствие, ако работиш такава работа, ти ще си Юлиане и ще имаш хивита. Или? Правилно ли го разбирам?
Мисълта ми е, че това не е нещо, което задължително точно ти винаги ще правиш, не е неотделимо от тази работа и затова не е нещо, с което трябва да се примириш или не, поради разделението на задачите, което с времето ще се промени.
А вече ако не работиш точно такова нещо - дето правите експерименти, а нещо друго, там ще си има други плюсове и минуси.
А застрахователният агент винаги обикаля по хората.... освен вероятно ако не стане някакъв чиновник в застрахователната агенция - шеф, като Юлиане на застраховането. Та може и при тях да е така....
Например ако си сервитьор, не може да не общуваш с хората, и пак трябва да си все куул, обаче ако си готвач, нищо не общуваш, само ръчкаш в тенджерата, а ако си собственик и закупчик, пък друга отговорност: снабдяването, и да си измислиш как да привличаш клиенти...там вечер на индийската кухня, не знам какъв си бюфет в неделя и прочие стратегически неща. Ако примерно си станала съдружник в ресторант, и трябва понякога да сервираш, сигурно ще ти се види даже приятно, за разнообразие - макар иначе може много да мразиш да сервираш. Мисълта ми е, че поради разпределението на задачите, може пак да си в същия екип, обаче някои досадни неща да ги прави друг, и така да преодолееш нещо, без да се налага да се примириш с него и без да си сменяш работата.
Shogun-ке, спокс, не съм тръгнала да си сменям работата! :)
Казваш, че да сегашната ми работа да търся доброволци "не е нещо, с което трябва да се примириш или не, поради разделението на задачите, което с времето ще се промени". И да, и не. Да, ще се промени с времето. Сигурно. Едва ли бих го правила цял живот.И не, не мога да гледам на това като на нещо временно, макар че то реално е. Обаче когато си си в ситуацията, моментът е безкраен. А и от известна гледна точка нали все пак всичко е временно :)
Охх нещо се насъбраха прекалено много "мъдрости" на едно място! Сега ще си пуснa някоя анти-музика да ми олекне!