Кой подпали Райхстага?

Кой подпали Райхстага?

    Всяко стадо си има черна овца. Тъй като човекът е животно, което, поради една или друга причина, живее на стада, се е появила нуждата да има един изолиран член на групата, който да служи за нарицание и с който майките да плашат децата си. Аз съм черната овца в моето стадо. Направо да се чудиш къде в живота ми съм оплескал толкова нещата, че да заслужа тази съдба. При всеки удобен случай член на фамилията ми натяква и изтъква колко са добри и успели роднините ми, а аз седя на едно място. Вече съм свикнал, но едно социално събитие промени мнението на фамилията  за мен или по-точно го обогати и вече не съм издънка, а съм откачената издънка. Това си е повишение!

   Решава фамилията и си прави „празненство” или, с други думи,” Конкурс за най-добър син/внук/правнук/племенник...” Ожесточено състезание, в което аз, слава богу,  не съм включен. Поредното Събитие  се състоя в заведение с култовото име: „При Кочо”.

   -Прекрасно, започва се защитата на Перущица! – казах, излизайки от колата.

   -Стига, няма да е толкова зле! – опита се да ме успокои майка ми.

   Да, вярно, все едно бих и’ повярвал. Завиждах на баща си, беше успял да се измъкне от това мероприятие, сигрурно си е продал душата на дявола,за да се отърве. Още с влизането в заведението всички присъстващи спряха разговорите си и се обърнаха към мен. Чувствах как погледите им прогарят дупка в същността ми. Оглеждаха ме от горе до долу и констатираха всеки детайл, който не им харесваше.

   -Виж го Симеон, – подхвана една бабка с достатъчно тих тон, че да я чуе и глух – с раздърпаните дънки.

   -Да, и тази дълга коса – продължи друга .– Как го търпят родителите му?

   -То и те не са цвете за мирисане! – добави първата и двете заедно започнаха да се смеят ехидно.

   Повтарях си , че всичко ще свърши скоро. Повтарях си, че си заслужава и че го правя заради майка ми. Това не помогна. Придвижих се по възможно най-бързия начин до братовчед ми Сашо. Един от малкото роднини ,който е нормален.

   -К’во ста’а, брат’чед? – попита Сашо.

   -К’во да става, налазиха ме още с влизането –отвърнах аз.

   -Да не ти пука, пийни едно! – каза той, подавайки ми чаша с уиски.

   -Лесно ти е, теб не те изследват под микроскоп!

   -Копелее, скрий се, идва леля Мичка с Никола! – предупреди ме Сашо и изчезна.

   Единственото по-отвратително нещо от срещата ми с братовчеда Никола е разпит на агенти от КГБ в тайна сибирска база.

   -Симеоне, колко си пораснал! – надменно каза Мичка.

   -Здравей, братовчеде! –  изрецитира като робот Никола.

   -Как е, брат’чед ? – отвърнах без да си давам зор.

   В този момент леля Мичка подхвана лекцията на тема: „Никола! Най-добрият син на СВЕТА или Как той е по-добър от теб.”:

   -Никола завърши 12-ти  клас с отлична оценка. 6.00.А ти?                                                                                                           Понечих да отговоря, но не ми беше дадена  възможност.: – Записа в УНСС икономика и влезна на първо класиране. А ти? – пак никакъв шанс за отговор. – Сега мислим на какъв курс за чужд език да го запишем, четвърти ще му е. А ти?

   Този рецитал ме остави безмълвен. Не стига, че е почти на 20, ами не може да проведе един разговор без майка си.

   -Ами аз – най-после ми беше дадена възможност за отговор. – Смятам да не кандидаствам, първо искам да си намеря работа и да си стъпя на краката.

   -Е, то е ясно, какво друго може да очакваме от ТЕБ. – с презрение каза Мичка.

   В този момент започнах да побеснявам. Точно преди експлозията от цветущи епитети по техен адрес  кръстницата ми ме хвана за яката и ме издърпа на безопасно разстояние.

   -Как си, кръщелник? – попита тя.

   -Тези двамата... ! – не можех да говоря от яд. –  Тази Мичка, направо ми иде да...

   -Спокойно, кръщелник, спокойно! – отвърна Ана - Не им обръщай внимание, те само така си говорят.

   -Ама как така ще говорят! – протестирах аз. – Някой ден ще ми писне и ще хвана варията и наред!

   -Как си ти иначе? – попита Ана, сменяйки много елегантно темата.

   -В процес на търсене на работа, все още...

   -Не се отчайвай! – весело отвърня тя. – Всичко ще се оправи!

   -Дано...

   -Ела да те заведа на нашата маса. Резевирала съм ти място – ми каза усмихнато и ме поведе нанякъде.

   На въпросната маса седеше „криминалният  контингент” на фамилията. Ясно беше, че най- „издирван” от всички бях аз, но и другата част на тази групичка също не беше много обожавана по една или друга причина. Седнах на свободния стол между братовчеда Иван и вуйчо ми Игор, Сашо също се появи отнякъде и седна при нас.

   -Симеончо, къде се губиш? – попита Иван.

   -Нали знаеш, Ванка, тук- там...

   -Важното е да си повече тук, отколкото там! – вметна Игор.

   Вечерта се очертаваше да не е чак толкова зле. Празнеството вървеше, а ние на острова на изгнаниците си бяхме добре. Както подобава на подобно мероприятие, чашите пресъхваха, умовете се замъгляваха, а двигателните функции ставаха все по- трудни за овладяване.

   -Удриии! – извика Игор.

   -Така че, Ванка, „Форд”  правят по-добри коли от „Фолксваген”. – Учудих се на себе си, че успях да изрека правилно това изречение.

   -Не си прав ,Мони,” Фролцвъген” – за разлика от мен Иван не успя – са по-добри!

   -УДРИИИИИИ – вметна точно на място Игор. Аз и Иван се съгласихме с довода му и се чукахне за здраве, отново.

   Сашо лежеше под масата почти в безсъзнание. Цялата фамилия ни гледаше злобно, което ни правеше много щастливи. Игор стана и се отправи към центъра на залата. В средата той разкъса ризата си, хвана вратовръзката си и я завърза на челото. Приликата му с Рамбо беше покъртителна. Като изключим абсолютната му липса на мускулатура, двамата бяха като 2 капки вода, различни при това.

   -И сега, хлъъъц, специално за фамилията, ще изпълня песента ” Сбогом, Курв...”– усещах, че изречението не върви на добре, затова се затичах към него и го спрях точно преди да довърши.

   След кратък съвет го склоних ,вместо заплануваното парче, да изпълни любимата на всички „Детелини”. Докато Игор забиваше „Но щастието трябва да се търси -
то никога не идвало само”  в хеви метъл вариант с леки примеси на сръбски турбофолк, аз се отправих към кътчето, което бях напуснал преди малко, с цел да довърша спора с Иван. Точно на 4 крачки и половина от мястото, на което щях да се паркирам, дочух разговор на онези бабки, от по-рано.

   -Пияница ще излезе от него, няма какво друго да бъде... – боботеше едната.

   -Така е, и таз неговата майка, разправят, че била пачав....

   Бабето не получи възможност да довърши, защото една празна бутилка от чичо Джак полетя към нея.

   -Какво правиш ,Симеоне, щеше да ме уцелиш !– извика бабичката.

   Игор беше свършил песента и ме гледаше втренчено, както и цялата зала.

   -Вие нормални ли сте бе!?!? – започнах аз. – Какви хора сте? Какво , мамка му, съм ви направил, че да ме мразите толкова? Не съм такъв като вас, за мое щастие няма и да бъда. Не съм като Никола: робот на 20, който не може да диша без мама. Не съм отличник, не съм студент, не съм инженер, но съм човек, по дяволите!!!! Това, че не се вмествам в рамките и нормите ви, не значи, че съм нещо по-малко. Опитвам се да съм мил с вас, да съм културен. Какво още искате? Добре, признавам си, аз бях!!! Аз подпалих Райхстага, другаря Димитров, комунягата му с комуняга, не е виновен!!! Е, познайте какво, не бях аз. Писна ми вече, отказвам се!

   След този монолог отидох до масата, и казах чао на  брат’чедите и кръстницата, след което хванах майка ми за ръка и се отправих към изхода. Точно преди да изляза ,се обърнах към втренчената зала и казах:

   -И да добавя - Screw you guys, I'm going home![*]

Всяка прилика с реални братовчеди, вуйчовци и бабки е напълно случайна!