Кое е правилното?
Кое е правилното?
Когато те видях за първи път ми се искаше да сънувам, защото знаех, че с теб ще започна, но и с теб ще свърша. Неизвестният край на историите вечно ме е тормозил, защото колкото и да не ми се иска, аз съм човек и неизвестните и необяснени неща са ме тормозили откакто се помня. Като дете все приказвах и задавах въпроси, като затруднявах с тях най-вече баща си. Нямах понятие от толкова неща, сега единствената разлика от тогава е фактът, че си мисля, че имам понятие... Преди шамарите, когато много говорех ми ги биеха моите първи учители – мама и тате, а сега ми ги бие моят последен учител – животът.
Ето, че и ти отново си тук и до мен... не вярвах, че някога ще дойдеш, призовавах те с години и се чудех, защо идваш все при тях, другите... ти все пак дойде, но аз не те видях. Смееше се от прозореца на моя дом, сякаш злорадстваше на агонията ми, която не бе престанала и в твое присъствие, и в твое отсъствие. Незнам дали сега това пред мен си ти, или е някакво проклето огледало на отминалите дни... Незнанието е майка на знанието. Сега отново е есен... любимият ми сезон... Какво? Ти си мислеше, че не мога да обичам,нали? Мислеше си, че като вървя по пътя и подритвам камъчета, ще изритам и теб ли? Ти си била постоянно у мен, невидима и видима, плътна и безплътна, извисена и подла... коя си ти по дяволите? За мен си била толкова много... и обичта в слепия ми ден, и любовта по време на пълнолуние, самотата в тлеещото ми тяло, смъртта достигаща ме, дори когато поваля тези около мен... Особено тогава. И сега си тук, отново седиш до мен и обмисляш поредния си ход. Играта загрубя, нали? Аз също съм добър играч и се уча. От жертва се превръщам в партньор, враг и приятел. Какво не вярваш ли? Какво си ти без мен? Без моите монолози в късната сутрин, без моето безсъние вечер, без моите сълзи видими или не, без моята лудешка радост и възторг?
Учителю мой, нима така се преподава? Помниш ли онова дърво в парка, от което толкова се възхитих и натъжих през есента... Това дърво бях аз..., а ти беше вчерашното слънце, което ме оцвети в топли цветове и ме приласка, за да ми кажеш, че не е страшно нищо и само на мен така ми се струва, ти беше днешния полъх, който невидимо късаше едно по едно листата ми, ти си утрешния ден, които ще обрули каквото е останало. А нима вече е утре? Не си спомням, кога съм вървяла по изушените листа... Я колко е красиво навън... толкова бяло и чисто..., какъвто навярно си бил и ти някога. Помниш ли, когато прескочих оградата и поисках да те изпреваря, помниш ли как ме погледна насмешливо и ме остави да си счупя краката без да забележа, защото бе приспал съзнанието ми? Аз не помнех, но сега усещам поражението и победата си в онзи далечен ден. Безразсъдството е присъщо на младостта, така казват... Но аз и сега мога да прескоча оградата. Виждам пътя пред себе си... голям,широк и посипан с листа... Но това май не е моят път, моят път е малко по-встрани, зад оградата, която някой е поставил от едната страна на трасето. Може би е време да я прескоча? Или някъде там вътре в нея има скрита врата? Може ли да те попитам нещо? Кое е по-правилно – да прескочиш оградата, или да намериш скритата врата?
Я, каква ранна среща... Май сме единствените в сайта.. Да не си била и ти нощна смяна... Есето е много хубаво... Както и другите, които пишеш... Някои са малко песимистични, но винаги са написани в добър стил и са интересни... А, за оградата ... всичко си зависи от човека... Аз си мисля, че бих искал да я прескоча... Не за друго, ами, ще бъде по - голяма тръпката....
Здравей, Веселинчо! Ето, че най-накрая и на тебе ти пиша, нищо, че е малко късничко, ама аз и тебе си те засичам често в сайта, благодаря ти за хубавите думи относно това, дето пиша... сега да ти кажа...аз снощи не бях нощна смяна...смяната ми приключи към 23,30 часа и като си дойдох и веднага тук в сайта, за пръв път да не бях така уморена и толкова време да прекарам тук...А...ти значи нощна си бил... Какво всъщност работиш?....аз в 7,00 тази сутрин вече бях излязла за работа и пак се прибирам тъкмо... и сега пиша ли пиша, ама хич ме няма...надявам се след някой час отново да заприличам на човек...скоро пак ще пиша, аз си те наблюдавам и тебе:о)
Що се отнася до написаното...повечето неща, които съм слагала тук съм ги писала ей така, засядам пред листа, или компа и накъдето ме заведе мисълта....100% знаеш за какво става въпрос
Офф, за моята работа ли да ти кажа... Хич не е за разправяне.. Работя в някаква фирма, дистрибутор на млека, млечни продукти и салами, която сигурно снабдява една пета от Германия.. Обикалям в едни огромни хладилници с нещо като мини количка, подобна на мотокар и комплектовам стоки... За жалост голяма част от колегите там са турци, които са много необразовани, не знаят грам английски, а на немски трудно можеш да вържеш повече от 2 изречения с тях...Крещят, викат, блъскат... Много са емоционални...Добре, че поне българите са готини... Има няколко студенти от Бохум, с които се разбираме много... А и това е временно, докато не се намери нещо по-добро... За жалост трудно се намира, а и някои от фирмите тук са много некоректни... Като си чужденец, и все едно падаш от небето...
Но аз все пак съм оптимист и се надявам, че малко по малко нещата ще стават по-добре...
А за писането - това е най - готиният начин - сядаш и си изливаш емоциите пред листа... Много е отпускащо... А и сега, покрай това, което пиша, поне се чувствам супер ангажиран и докато съм на работа, в главата ми се въртят сюжети, идват ми идеи... И като си мислил цяла нощ, сутрин, след работа сядаш и пишеш, защото като се събудиш, може да не с същото...Интересно е
А ти, често ли се катериш... (по разни скали имам предвид), защото си писала, че обичаш да го правиш.. Това съм го правил само два - три пъти в Пловдив, и тръпката е много голяма... Ако се сеща някой, на скалите над Понеделник пазара, и зад Телевизионната кула... Но се изисква много техника и опит ми се струва, защото хич не беше лесно... Отначало, докато започна, едва не си изподрах пръстите... После успях да се изкача на около 15 метра - къде с помощта на собствените си сили, къде с помощта на една малка метална стълбичка, закачена на карабинер... И, като си вече на височко, защото за мен 15 метра са си височко, направо ми се подкосяват краката... Беше ми трудно да се отпусна и при спускането, но преживяването е велико... Имам тук едни филмчета за Дан Осман, и направо се разбивам, като ги гледам... Masters of Stone 5 ако се не лъжа... и други... Ако някой не ги е гледал, горещо ги препоръчвам... Та така...
Хубаво е да имаш работа. Аз лично харесвам да имам повече от една. Не за друго, ами заради разнообразието. Тука обаче е лошо. Визата ми не позволява да работя, немския ми е зле, абе изобщо мога да си върша само нАуката. Не че ми е малко, ама не мога да се занимавам само с нея :(( Мозъкът ми отказва да се поляризира е една равнина.
А относно вратата. Хмммм... Това е интересен въпрос на който не мога да отговоря еднозначно :)))
Тръпката и адреналина са нещо много движещо за много хора... И съм сигурен, че дори и да има нещастни случаи, то тези хора са си изживели живота толкова интересно, с толкова любов и желание, с толкова преодоляни моменти, че може би ... и аз не знам... Вчера споменах за едни филмчета... Брат ми ги беше дръпнал с e-mulе, така че Аспиринова Коло, ако имаш желанието да ги видиш, ти гарантирам, че ще ти изпълнят следващите няколко дни (леле, вместо дни написах ДИНИ... дни имах предвид) Та, те са : Dan Osman Free-Falling (Climbing-Klettern-Escalada-Escalade-.avi
Dan Osman Speed Climbing.avi и
Escalade - Masters Of Stone V.avi
Пожелавам ви приятно гледане,ако успеете да си ги дръпнете...
А Дан Осман е човек прекарал живота си в катерене, всякакви екстремни сопортове и се е специализирал в скокове от огромни скали, но не с бънджи, а със системи от въжета... Определено е интересно да се види... Поставя много рекорди, които са в книгата на Гинес, но през 1998 загива, при един от скоковете си... Интересното също е, че в много от скоковете си се спуска чак до върховете на дърветата, за да му е тръпка, и те да бъдат някакво препятствие...
А за себе си - винаги съм обичал адреналина... И съм пробвал доста неща, но с бънджи - не можах да скоча... И съжалявам, но тогава, когато бях на Аспаруховия мост, бях се навил със сигурност да скачам, нещо ме разубеди и се изплаших много... И бях в ситуация, в която или щях да скачам, като призрак, пребледнял от страх, или трябваше да призная пред себе си, че в точно този момент, това не мога да го направя...и да се успокоя... Чувството е кофти, когато си бил на моста, гледал си от най-високата му точка... и не си скочил... Но и така става понякога.. Някои неща не са за всеки!