Когато детето дойде...

Когато (ако) детето дойде... дали светът изведнъж ще стане различен? Дали това толкова желано, толкова чакано дете може да промени живота ми и да даде нужния тласък? Или  бъркам и залагам на губеща карта...
Дойде лятото. Дойдох ми силите да размахам ръце и да заплувам срещу течението. Защо, защо бебето не идва?!
Не мога да събера мислите си. Вече четвърти път трия няколко абзаца... Ох, искам да кажа нещо, но явно все още мисълта не е изкристализирала. А дори писането не помага. Странно... обикновено винаги успявам да си изясня дори най-скритите си мисли като просто ги оставя да се излеят.
Може би просто не мога да осъзная копнежа да бъда майка. Може би е това. Усещам, рационализирам, но... дали го приемам? Събуждам се с нетърпение да разбера, че се е случило и с дълбоко стаен страх какво точно ще стане, ако все пак, най-накрая, сме успели. Намерих толкова много рационални причини да искам дете, че вече изглежда жизненоважно да се случи. Скоро.
И все пак съм объркана.
Дали не разчитам твърде много на незаченатото си бебе да ме оттласне от котвата на ежедневието ми, да подейства като катализатор на живота ми? Или просто имам нужда от подобни обвивки, в които да облека този копнеж, който изпитвам, но и от който ме е страх?
Страх ме е да се променя, а жадувам промяната. Искам дете, но искам да си остана дете. Искам да дам бъдещето на любимия ми мъж чрез детето му, но се страхувам да не би да го обича повече, отколкото обича мен. Изпълнена съм със страх.
И с решимост да го направя. Природата е изумителна - дала ни е инстинкти, на които не можеш да не се подчиниш, щом веднъж се включат... По силата на този инстинкт трябва да стана майка.  Дано...!
Само се страхувам да не натоваря детето си със свръхочаквания (за мен, не за него!) още преди да е заченато.
Нищо не излезе. Не можах да разбера какво ме яде...