Кекла Пиклова

Седя си тук и главата ми е омотана от какво ли не...пиша, ама да пукна, ако знам какво точно и адресирам ли го към някого...така де...дали пиша на самата си мен и така нататък.

Някога, когато още не знаех отговорите на много въпроси, които сега знам...тогава определено се справях по добре...безразсъдството и незнанието дават смелост и въпреки това всички се стремим към това да бъдем разумни и знаещи.

Това би ни издигнало в собствените ни очи, а кой знае, може би и в тези на останалите. Едно време писах есе на тема "Най-абсурдното желание е това да се харесваме на хората" ...

Суетата си е част от нас, суетата ни следва на всеки ъгъл, дори и да усещаме нейната абсурдност. Тя все пак е тук, но ние се стремим към какво ли не...Струва ми се, че светът  е толкова нестабилен, колкото и съдбите са предрешени...НО! по дяволите! Аз не вярвам в съдбата, защото до голяма степен, съзнателно или не ние сами предизвикваме това, което ни се случва. Мисля, че идва време и аз да се представя, макар че все още не мога да си намеря мястото тук, или където и да е другаде.

 Та името ми е Светла...но така или иначе, още от едно време аз съм решила, че се казвам Кекла(така съм си казвала името като малка)... та  до днес има хора, които така се обръщат към мен...а най-вече аз самата така се обръщам към мене си. Та коя е Кекла Пиклова (в превод: Светла Петрова)?!

И аз съм се пръкнала на този свят...както всички вас.- на 4 ноември 1981годинаааа(четох някъде, че според мисюлманите това бил денят на жертвоприношението), хе хе...Та тежала съм завидните 4 кила с тенденция да бъда едно здраво и жизнено същество...Много съм искала да има някои спомени за мен от бебшкото ми време, кокто е със сестрите ми...Но единственото нещо, което някой се сеща е: не знам как станана човек!

Работата била там, че аз просто съм отказвала да се храня и вместо да наддавам, аз точно обратното... била съм голям инат явно, защото майка ми ме оставяла с дни да не ям и аз пак не съм искала, накрая не издържала и ми запушвала носа...Хората, които са били свитетели, а и майка ми ми е казвала, че ако зная как ме е мъчила, навярно съм щяла да я намразя. Единственото нещо, което съм чула за себе си и което е по-различно е, 4е един чичко ме наричал Веселка...все пак съм била много усмихнато бебе... не смеещо се, ами усмихнато.

От както се помня, съм извънредно чувствителна и много сълзи има у мен, видими, или не...така де с времето се научих да ги управлявам, защота и освен това съм много горда и доста мразех склонноста си да не контролирам сълзите си и да показвам, че съм толкова лесно ранима. В същото време не си създавайте мнение, че съм някаква ревла, защото се водя много позитивна личност и до днес си оставам онази Веселка и заразявам околните с това.

От около 12 годишна ди водя дневник, който дневник сега е добил небивали размери и запълва място колкото една лавица от книги, пиша и до днес в този дневник и все още смятам, че това е нещо, без което не бих могла да живея и нещо останало и оставащо част от мен...Всеки си има мнение кой дневник е по-подходящ и въпреки всичко, аз не смятам, че изобщо би трябвало да се сравняват, просто всеки вид дневник си иска времето и мястото.

Детството ми мина доста хубаво... все пак от мен стана човек :) не съм била някакво палаво и откачено дете, просто много ноблюдавах и си създавах най-различни картини са света около мен и още тогава се опитвах да изучавам хората. Още тогава движеща сила при оценката ми за хората бше усещането, инстинктите ми са развити доста и...

На 5 години майка ми ме заведе до библиотеката и бих казала, че съм пораснала с книги, които до голяма степен ми помогнаха да стана това, което съм...естествено минах през приказки с картинки, прожектирали сме си филмчета със сестра ми на любими приказки...това бяха хубави времена...После романи, чела съм какво ли не...

В училище...това не бе любимото ми време. Бях много затворена и не срещах причини, които да ме накарат да се открия за каквото и да е. Отчуждих се от родителите си, а в класа бях като грозното патенце, което се осмеляваше все пак да бъде различно и за това бе наказвано... ще спра до тук...Живеех за мига в който ще се махна и ще замина надалеч...Е, вече съм далече. 5 години и става какво ли не. последната година пораснах и още раста, това си остава все по-трудно...не знам как да продължа. Честно казано ставам все по-объркана и неориентирана, а едно време си мислех, че колкото повече раста, толкова по-спокойно и ясно ще бъде всичко...

Обичам много животните и децата... и хората естествено. Мисля, че живея за момента, когато мога да създам с някого друг един живот и този живот да се превърне в истински човек...знам ли...май е време да спра, че се олях тотално...извинявам се за което...