Кафе на шарена сянка
Седя си на шарена сянка на любимата ми масичка на тротоара, в любимото ми кафене “Бг лог” и си пия кафето. Идвам тук най-вече заради готините хора, които седят на съседните масички, споделят си, разказат си истории или бистрят сетовната политика. Пред мен е лаптопа, съсредоточено пиша постинг за воденето на спор.
Според този постинг, воденето на спор може да се обобщи с три резултата:
В спора се ражда истината.
В спора се ражда караницата.
В спора се ражда говоренето.
За да може в спора да се ражда истината, би трябвало спорещите да се изслушват един друг и да се стараят да стигнат до общо мнение – някой би казал “консенсус”. Тоест, само ако спорещите са заинтересованите да стигнат до някаква истина. “Истината” въобще звучи малко претенциозно, и е предмет на друг спор: има ли я, обективната истина, когато става въпрос за дребни житейски проблеми, какво е обективна истина и прочие дълбоки разсъждния, които няма да са предмет на въпросния постинг.
Ако обаче спорещите не държат да се изслушват, а по-скоро само да се изкажат, едва ли ще се стигне до нещо друго освен до караница. Особено, ако не се спори по същество, а с лични нападки. За илюстрация и за стръв (дано се хване някой), самата аз на два пъти в коментар публикувам лични нападки. Ако човек бъде наречен с обидни лични квалификации, може би ще осъзнае, че в състоянието, до което го довежда личната нападка, той вече не спори, а се кара – брани се и нанася удари. Така не защитаваш позиция. По-скоро с такъв род лични нападки избиваш комплекс и изказването ти, което по форма е агресивно и обидно, по съдържание иска да афишира, че “аз не съм като теб, аз съм готин, талантлив, успешен”. Това няма нищо общо със спор, естествено.
И третия случай на воденето на спор е, когато темата на спора не е ясна или постоянно се измества, тогава спорът става безкраен.
Задълбочена съм в постинга си, когато до слуха ми достига врява. Чак тогава разбирам какво се е случило: едно момиче се е подхлъзнало и е паднало. Младеж от съседна масика, когото до тогава не бях забелязала, макар той през цялото време е бил там, се е надигнал и започнал да рита падналото момиче. Хора се притичат на помощ на момичето, а симпатичен мъж казва: “Защо й помагате? Нека тя сама се оправя – какво се прави на жертва?” Чувам млада жена да развива тезата, че всъщност хората не са длъжни да си помагат, понеже всички ние сме индивидуалности, всеки да се оправя както може, щом е пълнолетен.
Замислям се над следващ постинг – “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. В него, според идеята ми, в увода въвеждам понятието “човещина”. След което питам защитниците на индивидуализма за какво всъщност става дума: вместо
"краен индивидуализъм" не е ли по-добре, по-ясно да се каже “егоизъм”, те самите никога ли нямат нужда от помощ, техните близки или приятели никога ли нямат нужда от тяхната помощ, някакви случайни хора никога ли нямат нужда от тяхната помощ, те наистина ли на никого не биха помогнали, а ако биха помогнали, и даже честичко го правят – тогава целият спор е просто едно словестно упражнение.
Когато вдигам очи, забелязвам, че шумът от виковете на спорещите става все по-силен, а масичките край мен постепенно опустяват.
Решавам, че аз няма да стана от моята масичка, в любимото ми кафене на шарена сянка, оставам и това е. Поръчвам си кафе с малко бренди, за блясък в очите. Слагам си слушалките, вече не ми е шумно, в ушите ми звучи “God is a DJ”, и толкова ми се ще да кажа:
Хора, моля ви, правете любов, а не война.
Не го казвам, защото в шума никой няма да ме чуе.
Много искам те, двете, да се върнат тук в любимото на всички кафене!
Серенити, Еовин, ако прочетете този пост искам да ви кажа, че ни липсвате, милички... На мен и на много хора... :(
Не съжалявйте за случилото се. Не можем да върнем млякото в бутилката, която сме изпуснали и се е счупила на земята. Не можем да върнем времето. Към миналото можем само да добавим и нищо да извадим.
Въпросът е какво правим от тук нататък. И ставаме ли по-добри хора? Последните постове го доказват. Включително и този :)
А онези блогери, които искат да ни напуснат, искам просто да им кажа, че всичко отминава. И не трябва да се взимат такива крайни решения. Какво ли не се случва, не трябва да прибързваме.
И аз не ставам от масата! Може г.за ми да се изтърка от седене, ама докато има от това кафе с бренди и шарената сянка, която по тези географски ширини е точно както е в събота, в късния следобед на ранния есенен мързел под започналия да пожълтява вековен орех*...
А онези, които искат да ни напуснат, знам че няма да го сторят. Все пак са ни едни от любимците и една-две кавги едва ли ще ги уплашат. Историята на БГЛог познава само ЕДИН, който напусна сайта и в крайна сметка пак за него (за сайта) се сеща, па макар и да го плюе на друго място... Няма да казвам кой е. Който трябва ще се сети.
*Също като на планетата на исдателството на Стопаджията, нали ;)) Или поне подобно усещане :)) А ако някой е досатъчно печен по ботаника и ми опонира, че орехите не пожълтяват, а примерно почервеняват - вервам му, аз не се сетих точно как е. ;)) Отдавна не съм виждал орех есенно време.
И аз обичам да си пия кафето в същото кафене и ми хаесва онази тиха музика, която свириха миналия месец... Малко беше протяжна, но не те оставяше да задремеш на припек в никакъв случай. И кафето беше разнообразно - от силно и много ароматно, до безкофеиновите вариации, но и какаото не беше никак лошо. Абе, тери добре го обзаведе, хубави сепарета, страхотни сервитьори, много приятен климат цари и затова е тъй-посещавано... А и новата му сграда ми се нрави много, ама може би съм пристрастна, или пристрастена?
Мисля, че шумът тия дни се дължи и на ремонта на съседната улица, но не смятам, че ще е за дълго. Като вдигнат новата лъскава сграда от бетон и стъкло, пак ще утихне... Много си ми харесва моята масичка с изглед към планината. Обикновено виждам заснежения връх, а слънцето винаги ми прежуря в очите... Отмарям с наслада....
Онзи ден питах една от сервитьорките къде се запиляха някои чести клиенти. Тя каза, че се случвало и след година пак да се върнат на старото място, дърпало ги назад... Е, ще чакам, че съм се затъжила. Един правяч ми се губи, но пък се успокоих, че един виден режисьор на филми просто е в чужбина, обади се, така че ще чакаме срещи под стария кестен...
А момичето стана, изтупа се и сега е усмихнато. Както винаги. А ритачът май падна в дупката на строежа, но му помогнаха да излезе. Нали сме добри хора.
И аз като моя стар съсед по маса, г-н Кокович, смятам, че само един ни е напусналият, и си го знаем. Той дълго руга из други кафенета, но това, си е негово право. Може хинин да е паднал в кафенцето му. Сега пие кафе под светлината на звездите...
Иначе нашите две момичета си ги обичаме, макар и да си ги поучаваме за разни работи. Те не ни се сърдят, защото старата любов не ръждясва. Помним ги със скоби, без скоби, облечени, полуоблечени...:))) Обичаме ги. С едното се наставлявахме да се стегне и да търси начин, защото може и тя си го знае; с другото се дъвкахме преди много луни кое било красиво и било ли по разни снимки с дечица, дето си бяха даже много красиви - абе, те си знаят. И знам, че са си тук, при нас в кафенето. Дори, ако забелязахте Блеки Хоуки мина през бара и написа на дъската отзад за революцията преди ден-два. Значи и той пие кафе още тук, от нашето...
Много ми е хубаво пък на мен последените две седмици, ако щете вярвайте. Аз много обичам да наблюдавам, съвсем не сеирджийски... Блести ми слънце в очите, но пък ми е много интересно да гледам истинския цвят на дрехите на хората около мен под светлината на слънцето. Не си представяте колко много неща научавам от хората в кафенето, всеки ден. Учите ме да се замислям, да осмислям, да преоценявам. Благодаря ви! И онези от които няма да науча нищо кой знае колко добро - и от тях се уча на толкова неща за мен самата....
Тези дни, например, се бях присетила за един ценен урок от ИванАнгел - в дълбините на времето, някъде лятото на 2005 г., Кокович беше писал в коментар за моите шведки, че "съм умна жена". ИванАнгеловата реплика беше в духа: "това, че някой разказва добре какво общо има с факта, че е умен? ти това пък как го разбра?"
Много умно нещо. Тогава мислих и видях колко смисъл има в това. Благодаря ти, Ванка. Много точно - светът познава толкова добри разказвачи, които трябва само да пишат разкази. Да ги четеш и да си казваш - ех, какъв добър разказвач, сигурно е прекрасен и като човек, и като ум... - да ти е сладко кафето с разказа в ръка....
Такива работи в нашето кафе. Между другото, алергична съм към пчели и оси. Нося си спринцовка-писалка с урбазон и веднага съм готова да си я забия в бедрото, но...все не ми се иска да се тровя с лекарства.. Не си струва. Май просто ще се преместя, докато отжужат. Явно сладкия аромат на кафето ги привлича.
Целувки на всички и благодаря за кафето, беше ми много сладко с приказките на Шогун...:))))
В този сайт имам прекрасни приятели. И именно защото са прекрасни смятам, че не е нужно да пиша в блога си тук, за да поддържам връзка с тях/вас. Решила съм да спра да поддържам блог тук, причини - бол. Имам и нов блог, който повечето от вас вече знаят. Продължавам да пиша коментари, защото не съм победена, нито смятам, че трябва да мълча за удоволствието на определени хора. Не, аз не съм изчезнала от бглог, това няма да стане. Сигурно винаги ще влизам тук, да чета и да пиша коментари от време на време. Но имам нужда от нещо различно нещо, което в момента бглог.нет НЕ Е. Защото тук... не знам, може би просто вече не ми е комфортно. И така беше месеци наред преди да взема решението да си преместя блога и просто да спра да пиша тук.
Стига за това.
Всъщност аз искам само място, където да мога отново да тръгна по пътеката на разголеното споделяне и да разказвам искрено. А за да разказваш искрено трябва да се чувстваш у дома, на мястото си... Да, искам да имам място, където свободно да мога да кажа "Боли ме", "Сдухана съм", "Тъжна съм" Това не е кой знае какво прегрешение пред възможността да натрупаш в себе си толкова болка, че после да я излееш неволно върху най-близкия си човек. Няма да го допусна. Осъдете ме ако искате!
Ситуацията с постинга ми, който предизвика презрението и иронията на определена част блогери беше 1:1 със ситуацията 'Крадеца вика дръжте крадеца'. Просто всеки един, който дойде да ми каже 'Не струваш' се е сдухвал също като мен (че и по-зле) тук, на същото това място. Аз самата съм утешавала хора от онези, които преди почти две седмици ми заявиха, че съм слабачка без воля, посредствена и неумееща да управлява живота си.Мога да ви затрупам с примери-линкове още сега, но не смятам, че има смисъл. Разбирам, че за някои може, а за други не. Приемам го.
И за да не става това прекалено дълго, само още една дума.
Обичам ви Шогун, Куини, Момо, Тери, Деси, Таничка, Коте, Щепси, БасиДи... и всеки, с който сме били един до друг в хубаво и лошо - вие си знаете кои сте. Благодаря ви че не сте 'приятели само в добро'. Аз съм до вас, дори да не ме виждате толкова често. Ако наистина ви липсвам влизайте в другия ми блог... знаете го. Това е от мен.
А сега - усмивка =)
(Мерси Таничка, хихихи бях забравил покрай, нау'ката, че от време на време имам проблясаци на интелект (мляс една приятелска целувка :))