Като прашинки във Времето…

Откакто съществуваме, Времето ни управлява, спазвайки непоклатимия си принцип за еднопосочността, който гласи, че всяко нещо си има начало, развитие и край. Всяко нещо започва да остарява веднага след раждането си и един ден приключва, свършва, умира - дори това да е най-статичното наглед творение на Космоса, чиято промяна ние, хората, не бихме могли да забележим по простата  причина, че не живеем достатъчно дълго, за да я видим с очите си.  

Уводът ми е твърде абстрактен, за да стигна веднага до същността, която донякъде е свързана с чисто женските ми размишления за неизбежното остаряване. Времето на тази земя за всеки от нас е предопределено в различни срокове. Ние избираме за какво да го използваме и на какво да го посветим. Когато изневиделица то удари камбанката и обяви края на пребиването ни тук, скорострелно ще прещракаме лентата назад, за да си направим бърза равносметка на миналото. А тогава дали ще останем доволни от съдържанието на кинопрегледа?… 

Разправят, че точно в този момент човек си дава сметка, че е пропуснал да изживее най-прекрасните си емоции; съжалява, че се е въздържал да се впусне в най-лудите приключения, че не е обичал достатъчно, че не се е радвал на малките неща, защото е бил твърде зает в гонене на задачи, в чертаене на планове за бъдещето, в отлагане нещо да се случи заради разни страхове, притеснения, ограничения или просто поради липса на време.... 

Един ден със сигурност и аз ще си дам такъв отчет, от който още от сега знам, че няма да съм удовлетворена, защото постоянно заобикалям, пропускам, пренебрегвам онова, най-важното, и на финала ще се упреквам, че не съм изживяла пълноценно дните си… 

Може би очаквате дълбокоумно да съобщя кое е това - най-важното? Не бих могла да го сторя, защото за отделния човек приоритетите са различни. На теория всеки от нас знае как да ги подреди по важност, но на практика повечето хора сме заети с други, недотам съществени занимания, и се пилеем в различни посоки. 

Няма нужда да изброявам кои са най-важните неща, осмислящи живота, защото всеки от нас, дълбоко в душата си, още приживе знае отговора на този въпрос. И все пак - каква полза от това знаене, ако оставим Времето да излети и накрая се окаже, че няма за какво да си спомняме?...  

И една музикална илюстрация на горесподеленото… 





http://vbox7.com/play:81098ffb