Калъфите, в които живеем

   Днес живеем в свят, в който свободата е изключително ценена. Хората уж са независими и управляват само живота си, но нещата сякаш не стоят точно така. Ограниченията все още са част от нас и ние трябва да се съобразяваме с тях.        

   Думата „калъф”, от турското “kilif”, означава кутия или покривка, предпазваща даден предмет. Следователно за нас калъфът е обвивка, с която сами се ограждаме, за да се защитим от “големия лош свят”. Обществените норми също са като кутия, която възпрепятства свободата ни. Този, който отхвърли ограниченията рискува да бъде нещастен.

   Убедила съм се, че всеки от нас живее в свой въображаем свят, различен от «жестоката действителност». Това е светът на нашата душевност, на чувствата и копнежите ни. Хората на изкуството ни въвеждат в този свой свят чрез творчеството си. Композиторът ни потапя в музиката, която ни навява някакво настроение, художникът изразява емоциите си чрез цветове. Писателят пък може да разкаже история, която е аналогия на собствения му живот или която разкрива неговата гледна точка по даден проблем. Ние, обикновените хора, обаче предпочитаме да запазим преживяванията си вътре в себе си. Това съответно означава, че не искаме никой да прочете мислите ни, защото всички се страхуваме да не бъдем наранени или използвани. Какво можем да направим, за да прикрием мъката или безпокойството си в даден момент? Да се преструваме на безгрижни, незаинтересовани или да се държим грубо и арогантно. Някои от нас си служат дори с насилие, само и само за да прикрият слабата си воля.

   За съжаление никакви актьорски умения не могат да ни предпазят от друг вид нещастие – самотата. А за да не е изолиран от останалите човек непременно трябва да се напъха в калъфа на всички писани и неписани обществени правила. В Япония например скромността и сдържаността са считани за най-ценните добродетели. Затова японците нямат право открито да изразяват емоциите си – да се смеят високо или да показват наслада от яденето. В Арабия пък да му мислят жените, които се осмелят да излязат на улицата с открито лице, т.е. без фередже. Аз считам и модата за вид неписано социално правило. Не носим ли дрехи, подобни на тези на всички останали, определени от някой си дизайнер за актуални, е много вероятно да те обявят за «задръстен» или «смотан». Все пак, нека си припомним старата поговорка: «По дрехите посрещат...». Причина много хора да не се чувстват добре в тялото си са и наложените идеали за хубост – твърде слаба, руса красавица за жена и огромен, мускулест тип за мъж. Докато сме в калъфа на собствените си предразсъдъци не бихме могли да бъдем самите себе си.

   Изброяването на всички тези ограничения предизвиква въпроса какво се случва с този, комуто калъфът не е по мярка. Вече споменах, че той бива изолиран от «нормалните хора». Ала този отговор не е достатъчен, защото днес все по-големи групи хора не се подчиняват на социалните закони. Не съм сигурна дали и моят отговор ще бъде задоволителен. Ала съм убедена, че резултатът от това да не бъдеш приеман от останалите е самотност и потиснатост. Нещастието, което човек изпитва, може да причини дълбока депресия, а тя от своя страна да доведе до саморазрушение. Като типичен пример мога да посоча зависимостта от наркотиците. Те ти дават възможност да избягаш от действителността и може би да изпиташ изключително приятни емоции, но водят до гибел. Самоубийство, зависимост от твърди наркотици са най-лошият изход от това да бъдеш отхърлен от всички. Слава Богу, не всички тръгват по този път, защото повечето от нас успяват да намерят калъфа, в който да се чувстват удобно.

   Човек няма как да избегне ограниченията, защото те са част от живота на всеки от нас. Имаме две възможности – да ги приемем, т.е. да се предадем,

или да им се опълчим. Аз лично съм почитател на «златната среда»: спазвай правилата, които изискват да не вредим на другите. Що се отнася до теб обаче – не позволявай никой и нищо да управлява живота ти.