Какво

Преди да изляза в отпуска, си мислех, че е защото съм преуморена, недоспала, умствено прегряла и психически изцедена.
Представях си как хубаво ще си почина, как ще чета книги, ще размишлявам. Как мислите ми красиво и правилно ще се подредят в главата ми и ще ми проблесне голямата картина.
Нищо подобно обаче. Оказа се, че мозъкът ми е абсолютно блокирал и отказва да изпълнява каквито и да било разумни логически разсъждения. Имам чувството, че мислите ми се като дървени кубчета, които се търкалят в главата ми, периодично променят положението си, но никога не заемат правилната позиция. Никога не се получава нищо смислено.
Питам се постоянно - какво става по д.......е, какъв ми е проблема? И не намирам никакъв отговор.
Мъгла, тъмнина, всичко е объркано до невъзможност.
Дните се изнизаха без да ги усетя. Без да направя нищо.
Разбрах, че от само себе си няма да успея да разбера нищо, защото се въртя в собствения си затворен кръг.
Дори не мога или не смея да дефинирам проблемите си.
Дали е това, че съм изгубила способността си да чувствам и да обичам? Не съм го искала това. Не съм се стремила да бъда такава, защото бях щастлива. Или може би съм си мислила, че съм била. Не, нямам причина да бъда безчувствена. Какво се случи тогава? Времето ли е виновно? Аз ли се промених? Не мога да обвинявам никого друг. Може би единствено ежедневието и всичките минути, часове и дни, които то безжалостно добавя към живота ми.
Дали е това, че съм изгубила ентусиазма си? Имах такова голямо желание да работя точно там и точно това. Защо така охладнях? Защо се разсейвам по цял ден и предпочитам да се занимавам с всичко друго, но не и това, за което ми плащат. Дали в един момент не спря да ми пука, какво ще се случва по-нататък.
Дали е това, че отказвам да порасна и да поема отговорност. Или може би всичко идва от там, че съм смазана от огромната отговорност, която съм поела досега и тепърва ми предстои да поема?
Дали е това, че се чувствам душевно изпразнена и духовно бедна? Консервативна, ограничена и изостанала.
Чувствам се излъгана и прецакана от самата себе си...
Нима през тези години, в които съм била толкова щастлива, постигнала съм толкова много, открила съм любовта и призванието си, не съм усетила нито за миг, че нещо не е наред, че нещо губя?
Защо го откривам сега?
Най-страшното е, че всичко, от което съм се страхувала, се случва. Сивотата бавно, но сигурно, ме поглъща. И колкото повече се опитвам да се измъкна, толкова повече затъвам...
Когато си тръгвах от София, плаках. И аз не знам защо точно. Сигурно за себе си. Много обичам да плача за себе си.
И сега нищо не се е променило. Сякаш в един момент времето е спряло, аз съм се реела няколко мига в безтегловност и сега всичко продължава по старому...